Читать «Затворът» онлайн - страница 8

— Имате ли дете?

— Син.

Полицаят наведе поглед към преписката.

— Той е на пет години…

— Точно така.

— Не живее при вас.

— Това не е съвсем точно.

— Какво искате да кажете?

— В Париж имаме апартамент, по-скоро една временна квартира, тъй като често излизаме вечер. Още от петък следобед се прибираме в същинския ни дом, в Сент-Илие-ла-Вил, в гората Росни. През лятото нощуваме почти винаги там.

— Разбирам. Естествено, вие обичате жена си.

— Естествено.

Не изрече това страстно, пламенно, а като нещо, което се подразбира от само себе си.

— Познавате ли личния й живот?

— Нейният личен живот преминава с мен. А що се отнася до професионалния й живот…

— Тъкмо това исках да кажа.

— Жена ми е журналистка.

— Не работи ли за вашето списание?

— Не. Би било много лесно. Освен това, то не е нейният жанр.

— Как се разбира със сестра си?

— С Адриен ли? Много добре. Дошли са в Париж една подир друга, Шатон най-напред…

— Шатон ли?

— Това е галеното име, с което наричам жена си. Приятелите и сътрудниците ми започнаха също да я наричат така. Когато тя реши да си измисли някакъв псевдоним за статиите си, посъветвах я да се спре на Жаклин Шатон. Сестра й и тя са живели дълго заедно в една стая в Сен-Жермен-де-Пре.

— С двете едновременно ли се запознахте?

— В началото ли?

— Да.

— Не. Шатон беше сама.

— Не ви ли представи сестра си?

— По-късно. Няколко месеца по-късно. Ако сте в течение на всичко, защо ми поставяте тези въпроси? Може би е вече време да ми кажете какво се е случило на жена ми.

— На жена ви — нищо.

Той произнесе това с тъжен и уморен глас.

— На кого, тогава?

— На вашата балдъза.

— Катастрофа ли?

Докато задаваше този въпрос, погледът му падна върху пистолета, оставен на писалището.

— Да не би да е била…

— Убита, да.

Ален вече не смееше да попита от кого. Никога досега не беше познал това състояние на вцепенение, на вътрешна повреда. Мозъкът му не работеше, във всеки случай поне не както обикновено. Чувствуваше се затънал в някакъв неустойчив свят, в който думите нямаха вече същия смисъл, а предметите — същия облик.

— Тя е била застреляна днес следобед, малко преди пет часа, от вашата жена.

— Това не може да бъде!

— И все пак е истина.

— Какво ви кара да мислите така?

— Вашата жена. А също така и бавачката, която се е намирала в апартамента.

— Ами баджанакът ми?

— В момента тъкмо диктува показанията си в съседното бюро.

— Къде е жена ми?

— Горе, с господата от отдела.

— Но защо? Каза ли ви защо?

Той се изчерви изведнъж и избягна погледа на комисаря.

— Надявах се, че именно вие ще ми кажете това.

Не беше нито тъжен, нито съсипан, нито развълнуван. Нито пък възмутен. Това беше по-скоро някакво обезличаване и беше готов дори да се ощипе, за да се увери, че той, Ален Поато, наистина се намираше тук, седнал срещу едно зелено кресло, срещу писалище от махагоново дърво, над което стоеше умореното лице на комисаря. Нима действително ставаше въпрос за Шатон и за Адриен, с правилното и нежно лице, с големите светли очи, над които се спускаха дълги клепки?

— Не разбирам — призна той, като разтърси глава, за да се съвземе.