Читать «Коледен експрес» онлайн - страница 59

— Какво става, по дяволите? Пеш щях по-бързо да стигна до Чикаго.

— Става това — отвърна някой, — че пред нас има товарен влак.

Том погледна по посока на гласа. В далечния ъгъл в тъмнината се очерта силуетът на мъж. Човекът се изправи и като че ли плавно се понесе към него. Том имаше чувството, че му предстои среща с Духа на отминалите Коледа, който идва да му предскаже какво му готви съдбата.

Когато човекът попадна в малкото светло петно край прозореца, Том си позволи да отдъхне. Мъжът беше висок и слаб, с посребрени коси, около шейсетгодишен, с красиви издължени черти. Очевидно в младостта му не една и две млади дами бяха си загубвали ума по него. Беше облечен с бяла риза, вратовръзка и панталони. На главата си носеше нещо като кондукторска шапка.

— В този влак ли работите? — попита Том с поглед към шапката.

— Не — отвърна мъжът, като я свали и протегна ръка. — Навремето работех тук. Сега съм пенсионер. Името ми е Херик Хигинс.

Том също се представи и двамата седнаха.

— Казвате, че пред нас има товарен влак. И защо не го махнат от пътя ни?

— Най-лесното обяснение би било, че „Амтрак“ не е собственик на железопътната линия. Тя е собственост на компанията за товарни превози, тъй че товарите получават приоритет.

— Сериозно ли говорите?

— „Амтрак“ не притежава нито една от линиите, по които се движи, с изключение на Североизточния пробег и някоя и друга малка отсечка. Когато частните компании се отказаха от пътническите линии, те си запазиха собствеността върху прокараните релси. Железопътният транспорт на товари носи големи приходи, за разлика от превоза на пътници. „Амтрак“ има споразумения с кого ли не. А нерядко логистиката причинява главоболия.

— Не че искам да обидя някого, но това не ми се струва най-подходящият начин да се управлява една линия.

— „Амтрак“ никога не е разполагала с достатъчно средства, за да купи релсите или да построи нови. Единственият й изход бе да се споразумее със собствениците. Така че, ако товарен влак бъде задържан или дерайлира, спираме и чакаме. Много често се случва, а ние не сме в състояние да направим каквото и да било. Извинете, непрекъснато казвам „ние“, по навик.

— Колко дълго сте работили в „Амтрак“?

— Понякога ми се струва, че там е минал целият ми живот. Всъщност вече работех по влаковете, когато компанията бе основана през седемдесет и първа. Железничар съм, тъй да се каже, от люлката, също като баща ми. Той работеше за „Юниън Пасифик“.

Хигинс погледна чашата с кафе на Том и се усмихна.

— Качи ли се на влак, първата нощ човек много трудно заспива, може дори да не мигне, но на втората нищо няма да е в състояние да ви събуди, повярвайте ми. — Мъжът погледна през прозореца. — Това е старата линия на „Би енд Оу“. Тя е построена върху трасето на някогашен платен частен път. Джордж Вашингтон имал акции в компанията, която притежавала пътя и събирала таксите. Често съм се питал какво би казал бащата на Америка, ако види как старият „Кап“ хвърчи напред-назад по същия този път. Но може и да не изкара още дълго. Пътническите влакове на далечни разстояния нямат много добро бъдеще. В правителството вече се говори за раздробяване на „Амтрак“, приватизация, разпродаване на Североизточния пробег.