Читать «Коледен експрес» онлайн - страница 52

— Майка ми ме е учила да бъда мила с всички, но не вярвам да познава Гордън Мериуедър.

— Ти май не го виждаш за пръв път.

— Целият влак го познава. — Тя замълча за миг. — Благодаря ти, Том. Много ти благодаря.

— Та ти и сама би се справила.

— Наистина ли си имаш един „Пулицър“ вкъщи?

— Не. Имам два.

— Виж, това е страхотно.

— Лесна работа. Просто решаваш, че в живота ти няма нищо по-важно от това да хвърчиш от едно място на друго и да пишеш за всяко ужасяващо събитие, на което се натъкнеш. Цивилизованите хора четат какво си написал, после го забравят, но те потупват по рамото и ти дават награда, за да покажат колко се радват, че нищо не си променил.

Най-сетне той тръгна към купето си, за да поспи.

15

Елинор се прибра направо в купето си, затвори вратата и се заключи, след което дръпна и завесите. Бавно се отпусна на леглото, което Реджина бе оправила по време на вечерята. Загаси лампата и остана с отворени очи в тъмното. Сега можеше да гледа навън, да наблюдава сгъстяващата се снежна пелена. Снегът явно не пречеше на влака; „Кап“ се движеше с пълна мощ. Отвън прелитаха скупчени скромни къщи, гъсти гори, някое и друго поточе, прорязало земята. От комините излизаше пушек, който сякаш изписваше тайни знаци върху снежната канава, послания, които Елинор не успяваше да разгадае. Тя прокара пръсти по студеното стъкло, оставяйки също тъй неразгадаеми символи по гладката повърхност. Заплака тихо, отпуснала глава върху възглавницата, а тялото й се сви в поза на отчаяние.

В съзнанието си отново погледна през прозореца и пейзажът отвън претърпя коренна промяна. Както се бе случило и с Том в ранната вечер, тя се озова в Тел Авив по Коледа. Беше толкова щастлива и в същото време толкова нещастна, че шизофреничното й състояние без малко не я извади от равновесие. А може би тъкмо това се бе случило в коледното утро, когато бъдещето й с мъжа, когото обичаше, внезапно бе зачеркнато. Тя все още добре си спомняше как се бе извърнала да го погледне от стъпалата на ескалатора, как той й бе обърнал гръб и я бе изоставил. При този спомен сълзите рукнаха и силата на волята, с която ръководеше живота си, внезапно отмаля. Беше си въобразявала, че не е в състояние отново да й причини тази болка, но ето че бе го постигнал без особено усилие, с един поглед, с една-две изречени думи. И я бе оставил напълно безпомощна.

На вратата се почука и тя трепна. Не беше готова отново да се изправи срещу него, не сега, може би никога повече.

— Елинор? Не си заспала, нали?

Беше затаила дъх и сега облекчено си отдъхна. Викаше я Макс, не Том.

— Само за минутка.

Тя запали лампата, избърса лицето си с мокра кърпа и посегна към четката, за да оправи косата си. Четката обаче не беше на мястото си. Елинор прекара пръсти през косата си и отвори.

Макс влезе бързо и дръпна вратата след себе си.

— Всичко наред ли е? Не изглеждаш много добре.

— Може би просто съм изморена.

— Всичко е уредено, за сватбата искам да кажа. Говорих с онези от „Амтрак“, не възразяват.