Читать «Коледен експрес» онлайн - страница 48

14

Фигурата, която проникна в спалното купе на Том с намерението да задигне скъпа на вид писалка, бе облечена изцяло в черно; след това крадецът грабна сребърния кръст на отец Кели и продължи през останалите спални купета на първа класа, забърсвайки позлатената щипка за пари на Макс, сребърната четка за коса на Елинор и марковите слънчеви очила на Кристобал, струващи четиристотин долара. Последната цел засега бе луксозното купе на Гордън Мериуедър, където крадецът отмъкна скъпия часовник, парите и джобния компютър на адвоката. Всички тези посегателства отнеха само десет минути, тъй като човекът имаше богат опит в грабежите. Никой не забеляза кражбите, а когато Реджина пое по коридора, за да напълни каничката за кафе на площадката до стълбите, онзи бе изчезнал с плячката.

Първият влаков обир в САЩ датираше от 1866 година и бе извършен в Индиана по старата линия между Охайо и Мисисипи. Двамата крадци, ветерани от Гражданската война, оставени на произвола на съдбата след достойното поражение на генерал Лий, били бързо заловени. Последвали редица грабежи, предприети от други престъпници, но възходът на добре финансираната детективска агенция „Пинкертън“, чиито мъже по правило до един боравели с огнестрелно оръжие доста по-добре от онези, които преследвали, включително и от бандата на Джеси и Франк Джеймс, скоро сложили край на подобен род доходоносни начинания. Крадецът в „Капитъл Лимитед“ отмъкна ценната плячка без нито един изстрел. Бедният Джеси несъмнено би му завидял.

Напуснали пушалнята, Том и Елинор поемаха дълбоко дъх, за да си прочистят дробовете.

— Направо го размаза тоя. Какво изражение само… красива картина. — Той я прегърна, а тя отвърна доста колебливо. — Да благодарим на бога за равина шахматист в Тел Авив. Как се казваше той?

— Не си спомням — отвърна тя тихо.

Той я погледна и разнежените му чувства отстъпиха пред един доста по-твърд порив. Равинът със забравеното име, Тел Авив, сцената на последната им среща, или по-скоро последната им кървава схватка. Не биваше да го прави, знаеше, че не бива, но нямаше сила, която да го спре; като че ли съзнанието и езикът му бяха настроени да се задействат винаги в неподходящите моменти.

— Готова ли си да ми кажеш сега след толкова години, през които си могла да размишляваш?

— Какво да ти кажа?

— Ами не знам. Да започнем с въпроса защо ме изостави. Струва ми се добро начало, а после ще продължим нататък.

— Искаш да кажеш, че не знаеш защо?

— Как бих могъл? Думите ти бяха лишени от всякакъв смисъл.

— Защото, както обикновено, ти не ме слушаше. Това не е мой проблем.

— Увърташ, също като едно време.

— Не съм длъжна да стоя тук и да слушам налудничавите ти приказки.

— Права си. Седни на пода, а аз ще продължа да се правя на луд. Разполагах с години, за да се подготвя. Всъщност този пристъп може да трае цели три дни, докато добрият стар „Саутуест Чийф“ стигне до Тихия океан!

— Очаквах нещо подобно още от момента, в който те видях. Знаех си. Ни най-малко не си се променил.