Читать «Коледен експрес» онлайн - страница 33

— Мисля, че се ударихме в нещо — отвърна Том. — Може би е имало нещо на релсите и влакът го е прегазил.

— Стори ми се, че се удари в нашия вагон, а ние сме някъде по средата.

Самата истина, каза си Том.

— Нямам представа какво е — изрече на глас. — Дано само да тръгнем скоро.

Край тях мина Реджина със загрижено изражение. Носеше огромен куп вестници.

— Какво става, Реджина? — осмели се да попита Том. — Не се движим. Да не би кредитната карта на „Амтрак“ да е изтекла?

— Ударихме се в нещо, това поне е ясно. В момента проверяват. Сигурно скоро ще продължим.

Том погледна книжната бала в ръцете й.

— Май обичаш пресата, а?

— Някой ги беше натикал в кофата за боклук. Дори не знам откъде са се взели. Доставят ни единствено „Толидо Блейд“, а новият брой ще го получим най-рано утре сутрин.

Момичето продължи по коридора. Том бе готов да се поздрави за благоразумието да си осигури няколко часа резерв между двата влака. По всичко изглеждаше, че ще му свършат работа. По времето на Твен дилижансът изминавал 3000-те километра от Сейнт Джоузеф, Мисури, до Калифорния за около 20 дни. Том трябваше да пропътува допълнителни 1500 километра, но с нещо много по-мощно от някаква си конска тяга. Въпреки това започваше да се опасява, че няма да успее да надмине писателя. Вече се замисляше на кои затънтени островчета би могъл да се скрие от Лелия, ако не се появи за Коледа. Списъкът бе малък и не особено надежден.

Ето че се появи и Агнес Джоу. Все още беше по нощница, върху която бе облякла халат.

— Ударихме се в нещо — рече тя.

— Така изглежда — отвърна Том и направи опит да се размине с нея. Когато се озова лице в лице с Агнес Джоу обаче, тялото й зае цялата пътека. В „Амтрак“ трябваше да се погрижат да разширят вагоните съобразно нарастващите размери на американците.

Агнес Джоу извади ябълка от джоба си, избърса я в халата си и шумно захрупа.

— Спомням си, че преди три, не, преди четири години… Пак някъде тук внезапно нещо рече „бум“ и спряхме.

— Сериозно? И какво стана? — попита Том.

— Заповядайте в моето купе, ще се настаните удобно и ще ви разкажа.

Отец Кели и Том се спогледаха, след което свещеникът потърси убежище в своята заешка дупка и остави журналиста съвсем сам. Това е то да разчиташ църквата да те подкрепи в критичен момент, каза си Том.

— С удоволствие, но трябва да се приготвя за вечеря. Резервацията ми е за седем.

— Моята също.

По погледа й Том остана с впечатлението, че тая грамада наистина си пада по него. Успя все пак да докара нещо като усмивка, промуши се край масивното туловище и хлътна в купето си. Заключи, дръпна пердето, а сигурно би залостил и вратата с леглото, ако не беше захванато за стената.

Преоблече се за вечеря — ще рече, наплиска си лицето с вода, среса се и си смени ризата. Надникна навън да провери дали няма да се натъкне на някоя заблудена Агнес Джоу, увери се, че хоризонтът е чист, но за по-сигурно побягна към ресторанта. За жалост, макар да не бе първокласен спринтьор, пак се движеше по-бързо от влака.

10

Както оглеждаше ресторанта, Том отново се пренесе в „Север северозапад“, алфата и омегата на неговите железопътни познания. Във филма Кари Грант, преследван от полицията и началник-влака — като всеки беден беглец от правосъдието няма билет, — се озовава сред елегантната обстановка на вагон-ресторанта. Безупречно облеченият салонен управител го посреща и покрай шикозно облечените клиенти го отвежда до масата на умопомрачително сексапилната Ева Мари. Излиза, че тя е уговорила сервитьора да настани Кари при нея. Красивите жени устройваха все такива капани на бедния Кари Грант. Поръчват си вечеря, пият, смеят се; започват да те галят с думи още на масата в една от най-еротично въздействащите филмови сцени, поне според Том. В момента той си представяше единствено Елинор в ролята на Ева Мари. Колко жалко, каза си, колко жалко наистина, че не съществува и най-малка вероятност това действително да се случи.