Читать «Господарят Демон» онлайн - страница 4
Роджър Зелазни
Времето разми подробностите около откриването им и след няколко века остана само фактът на тяхното присъствие. Наричаха ме
Продължих нататък. Нямаше особена необходимост да излизам навън, след като О’Кифи бе обещал да се погрижи за всичко, но все още бях във властта на желанието да се повеселя и, разбира се, да подишам свеж въздух.
Когато достигнах края на световете, забавих крачка, за да обсъдя със себе си своя външен вид. Вътре в бутилката се придържах към обичайната си форма, която е приблизително човекоподобна: чифт ръце, два крака, тяло и глава, необходимият брой очи и прочее. Само дето бях висок почти два и половина метра и имах закривени нокти на краката, а кожата ми беше толкова синя, че почти избиваше на виолетово. Черни, ъгловати издатини скриват очите ми, от които доста често бликат искри. Някои смятат, че издатините са козметични, и действително, преди около хиляда години имаше подобна мода, но при мен те са напълно естествени. Придават ми оня страховит изглед, който понякога върши работа, а в други случаи ми пречи.
Мда, подобен вид едва ли е най-подходящ за света на хората. Ето защо набързо си придадох човешкия облик, който използвам при сравнително редките си пътешествия навън, а именно китаец на средна възраст с черна, лъскава коса, недокосната от сивотата на годините, висок, но не прегърбен, с едва забележимо надменна осанка. Издокарах се с монотонната обвивка, властваща в сегашната американска мода, и едва сдържах една въздишка по елегантните одежди на потъналия в забравата на миналото древен Китай.
Цялата тази подготовка ми отне само няколко крачки отвъд гърлото на бутилката. Както бях пожелал, намирах се в гараж, притежаван от сина на починалата госпожа, която доскоро държеше бутилката на масата в своята гостна. Синът все още не беше решил дали да даде бутилката на жена си, или да я остави на масата, където да й се любува от време на време. Нямах мнение по този въпрос и затова не бързах да се намесвам.
Измъкнах се незабележимо през полуотворената странична врата на гаража и поех с небрежна походка към „Раят на пиците“, до който оставаха още няколко пресечки.
Беше звездна, но безлунна нощ, студена и ветровита. Усетих, че нещо не е наред, когато пресичах парка, защото долових мирис на кръв и пица. И на демони.
Станах невидим. Продължих нататък съвършено безшумно. Същевременно в мен се пробуждаха всички умения да причинявам смърт и болка, които бях изучавал неведнъж през изминалите години. В този момент бях едно от най-опасните създания на планетата.
И тогава ги зърнах. Бяха трима…
Бяха го провесили надолу с главата от най-долния клон на дървото. Имаше отвори на много места по тялото му, откъдето пиеха кръв. Късаха с дребните си остри зъбки парчета месо и ги поглъщаха лакомо.
Приближих се. Общо бяха шестима, скупчени край увисналия труп на нещастния О’Кифи. Около петдесетина сантиметра високи, жълтооки, набити и яки. Имаха къси, заострени нокти. В тревата зад тях се въргаляше празна кутия от пица.
