Читать «Господарят Демон» онлайн - страница 5

— Харесва ли ви човешкото? — попита, примлясквайки, единият от тях.

— А, по-вкусно е от пицата — отвърна друг.

— Ей, опитайте късче с малко пеперони отгоре. Страхотно е — подметна трети.

Вдигнах ръце и се появих в огнения кръг, който сега ни обрамчваше. Изведнъж и шестимата се вкамениха от кръста надолу. Взеха да църкат като опитни мишки, а погледите им се впиха в лицето ми.

— Олеле! Това ще е някой от големите батковци — проплака един от тях.

— Ей, шефе — подвикна друг. — Не можем да ти се поклоним, докато сме вързани така. Страхотна шегичка, а? Ха-ха. Хайде сега ни пусни.

Пресегнах се, вдигнах онзи, който бе заговорил последен, и гласът му утихна, докато бавно го смачквах. Накрая пуснах останките му на земята, изопнах ръце, които изглеждаха като дялани от гранит менгемета, и превърнах юмруците си в нагорещени, огнени топки, с които започнах да го млатя, лишавайки го от всякаква надежда за регенерация.

— Ей, ама ние наистина съжаляваме — обади се друг.

— Хайде сега. Какво толкоз сме направили? — рече този до него.

Замахнах и го разпилях на молекули, превръщайки света в мъничко по-добро място за живеене. Останалите подеха общ хленч.

— Тишина! Ще говорите, когато ви се каже! — наредих им аз. — Знаете ли какво сте вие? Малки досадни фъшкии, които развалят всичко, до което се докопат. Нищожества, ето какво сте!

— Така е, прав си, ние сме нищожества — съгласи се един от тях. — Малки фъшкии, каквото кажеш. А ти си от големите началници. Въобще не сме искали да ти се изпречваме на пътя. Хайде, пусни ни. Ще ти бъдем роби до гроб, че и след това. Кажеш ли „фъшкии“, ще ядем фъшкии, присмивай ни се, прави каквото щеш. Само ни нареди и ще го изпълним — ще трепем врагове, ще ти ближем краката…

Изпепелих го и останалите се разтрепериха неудържимо.

Най-сетне четвъртият завъртя глава към О’Кифи.

— Този човек… — прошепна той. — Правиш го, защото го убихме, така ли?

— Съмна се… — въздъхнах аз. — Някой да попита защо.

— Тъй вярно, господарю — поизправи се той. — Твой човек ли беше?

— Позна.

— Дългогодишен прислужник?

— Гледам, че ти светна пред очите.

— Ами ние не знаехме. Нали сам го каза — мозъци, пълни с фъшкии. Я се постави на наше място — тъпанари като нас биха ли докоснали нещо, дето принадлежи на господаря? Може да сме лайна, ама не сме чак такива глупаци. Много съжаляваме.

— Да, да — закима петият. — Сега вече ужасно съжаляваме. Пусни ни да си вървим и ние…

Пуснах му едно огнено торнадо и гледах с искрящи очи как вятърът отнася пламтящите му останки. Когато извърнах поглед, четвъртият се беше вцепенил от ужас.

— Изглеждаш ми малко по-умен и схватлив от останалите. Но както е казал Конфуций, формата е по-важна от съдържанието. Макар да не си познавал О’Кифи, все пак успя да се досетиш какво изпитвам и какво ни е свързвало.

— Аз също! — обади се шестият (и последен) демон. Не му обърнах внимание.