Читать «Последният континент» онлайн - страница 148

Ринсуинд разгъна хартията и видя въжето.

— Нямам думи… Колко мило. Ще мога да си го използвам за какво ли не.

— А тъй те искаме!

Те се отдалечиха, но някой друг застана до Ринсуинд.

— Чух, че ще се прибираш вкъщи — рече Бил Ринсуинд. — Не щеш ли да останеш тука? Побъбрих си с вашия Декан. Страхотни похвали изсипа за тебе.

— Сериозно? И какво каза?

— Че съм щял да бъда най-големият късметлия, ако те накарам да свършиш някаква работа.

Ринсуинд се загледа в окъпания от дъжда град.

— Прекрасно предложение. Но… Де да знам… Толкова слънце, океан, прибой и пясък няма да ми се отразят добре. Благодаря ти.

— Сигурен ли си?

— Да. Напълно.

Бил Ринсуинд протегна ръка.

— Няма проблеми. Ще ти пращам картички за Прасоколеда, може и някоя дрешка, дето няма да ти е по мярка. Време е да се връщам в Университета, че съм качил всички да запушват дупките по покрива.

Това беше.

Ринсуинд поседя още малко на кея и погледа мокрото пристанище. После се изправи.

— Да си вървим.

Багажът го последва по подвижното мостче и те се върнаха у дома.

Валеше.

Талазите се разливаха извън древните речни корита и покриваха земята с дантела от поточета и езерца.

Имаше и още дъжд.

Някъде около средата на последния континент, където водопад гърмеше по величава червена скала и още се изпаряваше от горещината на лятото, проточило се десет хиляди години, малко голо момче седеше в клоните на дърво заедно с три мечки, няколко опосуми, безбройни папагали и една камила.

Наоколо имаше само плитко море.

И някой джапаше в него. Старец, който носеше на гърба си кожена торба.

Спря, потънал до кръста във водата, и погледна небето.

Нещо идваше. Облаците се гърчеха и завъртаха, отваряха сребриста пролука чак до синевата. Усилваше се звук, който бихте получили, когато вземете гръмотевица и я изтъните с точилка.

Една точица се уголеми пред очите му. Старецът вдигна кльощавата си ръка и изведнъж вече държеше дървен овал с връвчица.

Дъждът спря.

Последните капки тупнаха в ритъм, който сякаш казваше: „Вече знаем къде сте, пак ще дойдем…“

Момчето се засмя.

Старецът се обърна, видя го и се ухили. Затъкна бръмчилото под въженцето, с което се бе препасал, и извади бумеранг с по-пъстри шарки от всичко, видяно до този ден от момчето.

Старецът го подметна и щом се увери, че е приковал вниманието на зрителя, го запрати с все сила.

Бумерангът се издигна и продължи дори след мига, когато всяко нормално нещо би паднало обратно. И стана по-голям. После сякаш се закова в небето.

Също като овце, отведени до поляните, където могат да се пръснат за паша, облаците се разнесоха. Следобедното слънце заигра по спокойната вода. Бумерангът си висеше в небето и момчето реши, че трябва да измисли нова дума за сиянието на цветовете му.

Засега опита думата, която бе научил от дядо си, съхранявана хилядолетия за деня, когато отново ще бъде нужна.

Тя означаваше ухание след дъжд.

Момчето си каза, че чакането си е струвало.

info

Информация за текста

Terry Pratchett

The Last Continent, 1998

Сканиране: Galimundi, 2009 г.

Разпознаване и редакция: Dave, 2009 г.

Издание: