Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 96

— Значи през цялото време си се преструвала на припаднала. Така си и мислех. — Думите дойдоха след доволно ръмжене, което се отдалечи под протяжните стонове и скърцането на грубия дървен под. — Но трябва да знаеш, че никой не може да заблуди Мей Скагс.

Течността, по лицето на Анжелика вонеше на алкохол и на нещо неразгадаемо, но очевидно също така отвратително. Анжелика направи опит да вдигне ръка, за да изтрие лицето си, но това се оказа невъзможно. Беше овързана като коледна гъска.

Тя обърна глава и примигна в посоката, от която идваше женският глас. В мътната светлина на единствения фенер с надупчен ламаринен чадър не се различаваше почти нищо. Все пак тя успя да види очертанията на невероятно дебела жена, същинска бъчва. Шията й се диплеше на вълни от плът, а тлъстият корем под мръсната рокля я правеше да изглежда бременна в дванадесетия месец. Мазната, рядка коса беше здраво стегната на кок на тила и опъваше очите й в тесни цепки. Жената отиде до една пейка, на която беше поставена дървена бъчонка, и започна да разбърква съдържанието й с къса лопатка, която стискаше здраво между месестите си пръсти.

Анжелика успя да различи още натрупаните до тавана бъчви и сандъци. В един ъгъл имаше разхвърляно легло, до него бяха струпани мъжки дрехи. Жакетите, жилетките, ризите, панталоните и смачканите шапки образуваха огромна купчина, в която нямаше никакъв ред.

— Къде съм? — попита с пресекващ глас младата жена. — Защо съм тук?

— Господи, миличка, ти да не си паднала от някоя каруца за зеле, та не разпознаваш кръчмите, като ги видиш? А що се отнася до втория ти въпрос, няма защо да си блъскаш главицата. Обзалагам се, че си наясно какво се иска от теб.

— Чух като говорехте с мъжа… Доколкото разбрах, очаквате някой да ви плати за мен…

— Знаеш ли, моите момчета имат дарбата да сключват глупави сделки. Клем, той ми е най-големият, умираше от желание да ти вдигне полите, но аз му заявих, че ще ни дадат доста повече, ако не си много похабена.

Анжелика не можа да сдържи трепването си. Тази жена на име Мей говореше така, сякаш в това нямаше нищо лошо, сякаш изобщо не се страхуваше от заслуженото наказание за престъплението си и беше убедена, че никога вече няма да чуе нищо за пленницата си.

Анжелика преглътна мъчително. След малко успя да заговори:

— Кой е джентълменът, за когото говорихте? Познавате ли го? Знаете ли как изглежда?

— Истински красавец. Говори много мило, а когато се усмихна, сърцето ми се разтупа като на младо момиче. Само че, знаеш ли, даже да бях млада и красива, нямаше да му се доверя.

Анжелика не смееше да се помръдне. Описанието приличаше на… — не, това не можеше да бъде! Рейнолд нямаше никакъв интерес да нареди да я отвлекат от собствения му дом. Ако толкова искаше да я има, трябваше само да посегне с ръка към другия край на леглото. Отвличането щеше да я направи още по-неотстъпчива.

Не биваше обаче да забравя, че съпругът й разполага с неизчерпаем запас от безумни идеи. Всеки ден й поднасяше по нещо ново и не всяка новост го представяше като човек на честта. Ако искаше да се отърве от нея, защо да не наеме някого, който да се погрижи за изчезването й? А той щеше да твърди, че жена му е избягала от спалнята си в нов пристъп на болестта си. Такива неща се случваха, когато съпругът престанеше да се нуждае от жена си.