Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 174

Това беше сватбената рокля, поръчана от баща й в Начез. Той се бе погрижил и за храна, не само за сватбената трапеза, а и за да напълни килерите с всичко необходимо. Рейнолд остана неподвижен до вратата, проклинайки се за глупостта си. Трябваше да се сети, че багажът ще пристигне, трябваше навреме да го предотврати.

Той пристъпи към жена си и протегна ръце да я прегърне. Тя се отвърна от него, сякаш не го виждаше, скри се в спалнята си и се заключи. Засрамен от слабостта си, Рейнолд остана на пост до вратата и цял ден се ослушваше внимателно. Умираше от страх, че тя плаче там в самота, макар че не се чуваше никакъв звук. Но ако не плачеше, беше още по-лошо.

Когато най-после се появи в салона, Анжелика изглеждаше напълно овладяна. Заяви, че ще облече роклята, поръчана от баща й, и нищо не беше в състояние да я накара да промени решението си.

Макар че се разкъсваше между желанието да не я вижда никога вече в черните траурни рокли и отвращението да я види в роклята, поръчана от мъжа, който им открадна „Боньор“, Рейнолд не възрази. Това е важно за нея, каза си той. Жест към миналото, спомен за баща й. Щеше да го преглътне, нямаше да се разсърди. Много по-важно беше общото им бъдеще.

— Метр?

Камериерът стоеше зад него и чакаше търпеливо господарят да му обърне внимание.

— Прощавайте, Тит Жан. Какво още искахте да ми кажете?

— Мисля, че мъжете, които очаквахте, пристигнаха. В деня, когато дойде синята рокля, от парахода слязоха двама непознати, един по-млад и един възрастен. Задаваха прекалено много въпроси.

— Това още не е доказателство — установи тихо Рейнолд. — Можете ли да дадете по-точно описание?

— Разбира се, че мога, метр — усмихна се Тит Жан. — Но не е необходимо. Постовете, които разположихме по пътя към реката, съобщиха, че късно снощи двамата са минали покрай къщата. Спрели за малко, огледали се и продължили напред.

— Никой ли не е извикал?

— Не, метр.

— Дали са видели постовете?

Тит Жан поклати глава.

— Не вярвам, макар че не съм сигурен.

— Обиколете постовете и им наредете да внимават. Двамата ще се върнат и може да доведат със себе си още хора.

Камериерът кимна и се запъти към къщата. Рейнолд смръщи чело и стисна ръце в юмруци.

Разбира се, че беше Крю. Защо обаче се промъкваше тайно около къщата? Защо просто не влезеше официално и не поискаше да му върнат дъщерята?

Рейнолд се замисли над този въпрос и в душата му лумна гняв.

Колкото и страшна да беше славата му на умел фехтувач, тя не можеше да уплаши бащата, който се стремеше да се събере отново с единствената си дъщеря. Фактът, че Едмънд Крю се е оставил да бъде сплашен, засилваше лошото мнение, което Рейнолд си беше съставил за него.

Какво замисляше този човек? Дали пак щеше да прибегне до коварство и насилие, както бе направил в Ню Орлиънс?

Нека се опита. „Боньор“ беше готов да го посрещне.

Решено беше венчавката да се състои на здрачаване. Слънцето позлати полята със захарна тръстика и кълбестите облаци засияха в розово и синьо. Когато огненият диск изчезна зад старата гора, настъпи синият час, романтичен и малко тъжен.