Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 147

Единствените изключения бяха Естел и Тит Жан. С течение на времето двамата се проявиха като най-верните й привърженици. Сякаш имаха чувството, че някой я преследва, и във всеки момент бяха готови да й се притекат на помощ. Анжелика им беше благодарна за тази солидарност. Тя означаваше, че поне някои от желанията й ще бъдат изпълнени. И което беше още по-важно — хубаво беше, че има хора, които са на нейна страна.

На нейна страна. Сякаш тя и майката на Рейнолд водеха война. Част от проблема беше в това, че мадам Дюло имаше пълното право да гледа на снаха си с неприязън, дори с омраза. Ако я караха да се чувства като натрапница, тя не можеше да им се сърди, защото самата тя се възприемаше като такава.

Въпреки това постоянното напрежение започваше да я ядосва. През последната седмица се беше скарала два пъти с Дебора, а тази сутрин едва не залепи плесница на Рейнолд само защото се беше оплакал, че ризите му не са изгладени добре, и я беше посъветвал да поговори с гладачките.

Най-лошото беше, че тази смешна война не й позволяваше да се доближи повече до Рейнолд. Първата седмица двамата бяха излезли веднъж на езда и той с гордост й показа колко голяма е плантацията, колко прекрасна е захарната тръстика по полята, колко многоброен е добитъкът, колко красиви са бреговете на реката, която се виеше през полята. Оттогава двамата почти не се виждаха. Той имаше толкова много работа. Обсъждаше с надзирателя новите насаждения, грижеше се за изсичането на горите, за почистването на рововете и изгарянето на боклука, занимаваше се с поправките по къщите и участваше лично в тях, така че се връщаше в къщи сгорещен, уморен и без настроение за дълги разговори.

Ако не беше зает с делата на имението, той слизаше на реката, придружен от Майкъл, за да ловят риба. Или посещаваше други плантатори и разговаряше с тях за памука и захарта, за земите и за разни неща, случили се в околността. Когато се връщаше, разказваше за тези събития на майка си, на Дебора и на Майкъл. От време на време се обръщаше и към жена си, но тъй като тя не познаваше нито местата, нито хората, за които ставаше дума, не можеше да участва пълноценно в разговора.

Само нощем бяха сами. Понякога, може би нарочно, той беше толкова изтощен от усилния труд, че заспиваше като мъртъв. Друг път обаче протягаше ръце към нея и я любеше с такава отчаяна сила, че Анжелика не беше способна да мисли за нищо друго.

Тя помълча малко, отдадена на мислите си, и се обърна към Естел:

— Не е толкова просто, колкото изглежда.

Другата жена поклати глава.

— Нищо няма да се промени, мамзел, ако не опитате.

Както и преди, когато някоя молба от нейна страна предизвикваше неразбория в кухнята или в перачницата, така и сега Анжелика си помисли, че Естел и Тит Жан имат и други причини да застанат на нейна страна. Може би смятаха — особено Естел, която сега беше нейна лична камериерка, че ако новата им господарка заздрави позицията си в плантацията, те също ще се издигнат в йерархията на слугите. Дали затова я подтикваха да заеме полагащото й се място? Тя не знаеше, а и нямаше смисъл да ги пита.