Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 142

Котето спря в рамката на отворената врата, обляна от златна светлина, и измери господаря си с безжизнени очи. После се настани удобно в една купчина слама, вдигна лапичка и започна да се ближе.

Рейнолд я заобиколи с усмивка и тръгна да обикаля боксовете, като плъзгаше ръка по ниските врати и усещаше неравностите по дървото. Когато им станеше скучно, конете започваха да гризат вратите на боксовете си. От време на време той спираше и погалваше някоя любопитно вдигната глава или почесваше внимателно наостреното ухо. Повечето коне бяха в добро състояние, въпреки мръсотията и отпадъците, които се трупаха по ъглите.

Дали Анжелика щеше да му позволи да й избере кон? Ако предпочетеше да си избере сама, той щеше да й представи само най-добрите животни, за да няма от какво да се срамува.

Вече беше чул от устата й, че непрекъснато манипулира хората. Тя беше права, но не беше само това.

Изведнъж Рейнолд си припомни миналата вечер, когато Анжелика лежеше в обятията му топла и нежна, но побърза да прогони тази мисъл. Обърна се, облегна гръб на една греда и се загледа смръщено в златистите прашинки, които танцуваха в кръга светлина.

Нещо в реакцията й го беше смутило. Не че беше хладна или не го желаеше. Всеки път, когато той протягаше ръка към нея, тя се сгушваше в обятията му съвсем естествено. Невинността й също не беше от значение, напротив, това го възбуди допълнително, а и всеки любовен акт я отдалечаваше от свенливостта на девственицата. Не, липсваше й нещо друго, не толкова видимо. Тя беше готова да се люби с него, извиваше се като змия в ръцете му, но от устните й не излизаше нито звук. Не избягваше нежностите му, но не го молеше да я люби. Кожата й пламтеше, сърцето й биеше, в мига на оргазма ръцете й се вкопчваха отчаяно в гърба му, но никога не отваряше очи и не го поглеждаше. След това оставаше неподвижна и се заглеждаше някъде в празното пространство. Ръцете й милваха белезите по гърба му, сякаш бяха зърна на броеница, но тя не се сгушваше в него и не търсеше близостта му, за да заспи.

Мълчалива, винаги мълчалива. Мълчанието й беше част от онова, което му създаваше трудности. Сладката, омагьосваща предварителна игра и гръмотевичният катарзис на любовния акт бяха чудеса, които тя пазеше за себе си. Струваше му се, че се затваря в преживяванията си, че не го допуска в душата си, че не е способна да сподели тези мигове с него. Може би не беше способна да дели с никого.

Той беше виновен. Какво друго би могъл да очаква? Анжелика му нямаше доверие.

Вероятно белезите по гърба му я отблъскваха. Те й припомняха неща, които я плашеха.

А може би той очакваше твърде много от този съвсем не идеален брак. Може би проблемът беше в това, че тя не го обичаше, че не беше в състояние да го обича.

Дали щеше да го обикне, ако нещата бяха протекли другояче, ако той не бе прибягнал до сила, за да осъществи плановете си за отмъщение. Когато за първи път спа с него, тя го обичаше. Той помнеше всяка подробност. Това беше част от самоналоженото му и превърнало се в мания наказание — да помни всичко.