Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 128

— Всички там те познават, ще те поздравяват по име… — проговори унесено Анжелика. Дъждовните капки, което намокриха бузата й, бяха горещи. Имаше чувството, че някой е стоварил на раменете й огромна тежест и всеки момент ще се строполи на палубата.

— Включително мама, защото тя още живее там — съгласи се Рейнолд.

— Дебора и Майкъл знаят ли? — попита безизразно Анжелика.

Мъжът й кимна.

— Сигурно ще се радваш да узнаеш, че и те, както и мама, не одобряват методите ми и ги наричат отвратителни и недостойни.

Дебора. Кой знае защо, Анжелика бе решила, че фамилното й име е Хардън, също като на Рейнолд. Като размисли, се сети, че когато ги представи една на друга, Майкъл всъщност не каза ясно името й, а само го смънка. Тогава тя бе помислила, че се е развълнувал от неочакваната поява на момичето и го е пропуснал.

Трябваше да събере цялата сила на волята си, за да вдигне глава и да погледне мъжа си в очите. Гласът й прозвуча чуждо:

— И те ли са на мнение, че си безпринципен и… дявол в човешки образ?

— О, това се разбира от само себе си. — Рейнолд изглеждаше напълно безгрижен.

Той беше съвсем мокър! От косата му се стичаха едри капки вода. Изведнъж Анжелика усети странно желание да го отведе в топлата кабина, да го изсуши и утеши. Типично женска слабост, която нямаше нищо общо с характера й.

С напрегнат, ироничен глас тя установи:

— Нищо чудно, че беше в толкова лошо настроение. Не е лесно да направиш такова признание, преди да си готов за него.

— Надявах се, че като ти го кажа по-късно, ще ти бъде все едно.

Анжелика изпухтя презрително.

— И какво, според теб, щеше да доведе до промяна в мнението ми? Бременност? Не губи надежда, може вече да си постигнал тази цел. Все пак успя да направиш така, че възможността стана реална.

— Ти наистина ме смяташ за покварен тип — отбеляза тихо той. — Бих могъл да ти кажа, че до вчера избягвах упорито осъществяването на съпружеските си права, макар че едва се сдържах. Бих могъл да ти кажа, че не съм планирал това да се случи, нито съм го извършил хладнокръвно. Но ти надали ще ми повярваш…

Анжелика усети пронизваща болка в сърцето. Никой не беше в състояние да й помогне.

— За съжаление си прав. Шансовете да ти повярвам са нищожни.

— Сега говори дъщерята на играча. Което ми напомня, че тъгата или възмущението не са запазени единствено за теб.

Гневът придаде сила на думите й.

— Ако искаш да кажеш, че баща ми носи някаква вина за смъртта на втория ти баща, искам да ти припомня, че няма закон, който забранява да се играят карти и да се печели или губи.

Лицето на Рейнолд побеля като платно, в очите му блесна гняв. Той отвори уста да каже нещо, но веднага я затвори и стисна здраво зъби.

Какво ли искаше да ми каже, запита се отчаяно Анжелика. Защо се отказа, само защото е добре възпитан ли? Или защото се съобразяваше с чувствата й? След всичко, което й бе разкрил така безогледно, можеше ли да има нещо още по-ужасно, което да събуди в душата му съчувствие и да го накара да замълчи? Какво трябваше да стори сега?