Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 127

В гласа му имаше нещо, което я накара да спре и да попита с променен глас:

— Това ли е причината, че аз…

— Че според мен ти си престанала да се противиш на опитите ми за сближение? — завърши изречението той, тъй като тя не намери подходящите думи. — Да, макар да не правя грешката да мисля, че това е единствената причина.

Бяха навлезли в несигурна и доста неприятна област. Трябваше веднага да се върне на предишната тема.

— Не мога да си представя защо се чувстваш в правото си да знаеш какво мисли и чувства Майкъл. Той никога не ми е дал повод да мисля, че изпитва към мен нещо друго, освен най-искрено уважение.

— Защото е джентълмен, затова. Но ти си красива и сама, преследват те лоши хора. Нима мислиш, че мъж като Майкъл е в състояние да ти устои?

Майкъл беше казал нещо подобно. Анжелика се усмихна мрачно и рече:

— Значи той играе ролята на верен паж?

— Между другото.

— А как стои въпросът с теб? Това ли е причината, поради която се ожени за мен?

— Тъй като аз не съм джентълмен — гласеше злобният отговор, — не съм в състояние да проявя подобна галантност.

Беше смешно, но при тези думи Анжелика изпита радост. Едва се сдържа да не се усмихне, да му покаже какво облекчение изпитва. Рейнолд пое дълбоко въздух и продължи:

— Ожених се за теб заради зестрата ти.

Анжелика усети как сърцето й се качи в гърлото. Тя вдигна глава и го погледна с разширени от смайване очи.

— Това е невъзможно. Та ти не знаеше нищо за нея, преди да ти разкажа.

— Лъжеш се, скъпа. Знаех го доста отдавна, тъй като в Начез се говореше само за това.

Бученето на машините се усили. Корабът набираше скорост. Вятърът свиреше в дървените навеси, проникваше през дъждобрана на Анжелика и я караше да трепери. Не знаейки как да реагира, тя сведе глава.

— Не мога да разбера — прошепна безсилно тя. — Ти си богат човек и аз бях готова да се закълна, че не харесваш особено подобни брачни аранжименти.

— Права си — съгласи се спокойно Рейнолд. — Но в случая с теб ме ръководеше преди всичко желанието да възвърна собствеността на семейството си. Знаеш ли, вторият ми баща се казваше Жерар Дюло.

Това беше достатъчно. Анжелика знаеше добре това име. Жерар Дюло беше собственик на плантацията „Боньор“ и я беше загубил при игра на карти с Едмънд Крю.

Дъждът падаше на едри капки по палубите, вятърът го носеше над носа и от дървените перила капеше вода. Небоядисаните кипарисови греди блестяха, въздухът тежеше от миризмата на мокро дърво и тиня. Анжелика пое дълбоко влажния аромат и проговори предпазливо:

— Значи си се оженил за мен, за да си върнеш наследството.

— То не е мое наследство, а на мама. И на Дебора.

— Но като мой съпруг ти ще можеш да използваш плантацията, да я управляваш, да я притежаваш, макар и не с акт за собственост. Колко… хитро си постъпил.

— Не ми се искаше да ти кажа това сега, предпочитах да почакам още малко. Но след като отиваме в „Боньор“ стана наложително да узнаеш всичко.