Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 105

Рейнолд излезе от тоалетната си, като едва се държеше на крака, олюля се към вратата, залови се за рамката и пое дълбоко въздух. Прокара ръка по лицето си и се опита да се пребори с мъглата пред очите си и със замаяността, която не искаше да отслабне. Връхчетата на пръстите му станаха хлъзгави от потта, която се стичаше по челото му. Разтърсиха го силни тръпки, зъбите му изтракаха заплашително. Той стисна здраво челюстите си и се опита да надвие пристъпа.

Отмина. Незнайно как, но отмина. Мозъкът му се проясни и той чу идващите откъм двора гласове. Изправи се, олюля се отново, но най-после запази равновесие. Устреми поглед към вратата на галерията и закрачи навън. Тит Жан се беше върнал. Той стоеше насред двора, заобиколен от голяма група хора, които говореха един през друг, за да му разяснят, че трябва да прекрати търсенето, защото господарят се е върнал и е довел със себе си изгубената господарка.

Животът продължаваше. Рейнолд се опита да придаде на гласа си строгост и авторитет и повика камериера си.

— Да, метр? — Гласът на Тит Жан, мек, загрижен, покорен, проникна до него откъм двора.

— Съберете багажа — нареди кратко Рейнолд. — Колкото се може по-бързо. Най-късно след час трябва да тръгнем за „Боньор“.

Край Тит Жан изникна мъжко лице. Майкъл. Без съмнение беше взел участие в търсенето на изчезналата Анжелика. Кой ли го беше уведомил за завръщането им? Очевидно не беше имал време да се облече, защото косата му висеше несресана, а връзката не беше завързана, само увита два пъти около яката. Опрял ръце на хълбоците си, той се провикна нагоре към Рейнолд:

— За „Боньор“ ли? Помислил ли си добре какво правиш?

— Не — отговори задавено Рейнолд и изведнъж избухна в безпомощен смях. — Но всичко друго е… неприемливо.

— Разбирам — отговори Майкъл и вероятно наистина разбираше. Помълча малко и попита: — Щом трябва да отидеш, ще приемеш ли компанията ми?

Рейнолд имаше чувството, че нечия студена ръка го сграбчи за тила. Той потрепери и попита:

— И ти ли изпита внезапната потребност да напуснеш Ню Орлиънс?

— Казах си само, че щом трябва да заминеш в изгнание, няма да имаш нищо против малко компания.

Погледът му издаваше искреност и почтени намерения. Рейнолд се олюля отново. Мислите му се лутаха, лишени напълно от обичайната си прецизност.

От групата се отдели още една фигура. Беше Дебора.

— Ако настояваш да осъществиш това безумно пътуване — заговори горчиво тя, — мисля, че имаш нужда от всяка подкрепа, която ти се предлага. Да не говорим за допълнителните ръце, които могат да носят оръжие.

— Ти май се застъпваш за него? — установи с пресекващ глас Рейнолд. — Учудваш ме, скъпа.

Сестра му опря ръце на хълбоците си и го изгледа сърдито.

— Нямаше да бъда толкова склонна да разширя компанията от спътници, ако състоянието ти беше малко по-добро.

— Много си мила — промърмори Рейнолд. — Даваш ми учудващи доказателства за мъдрост и предпазливост. Готов съм да повярвам, че си искрено загрижена за състоянието ми.

— Повече съм загрижена за Анжелика. Не ми е все едно какво е преживяла тази нощ и през всички останали нощи с теб.