Читать «Безсрамна добродетел» онлайн - страница 62

Убийството е толкова вълнуващо нещо, как да устоиш?

Грейс знаеше, че в малките тихи домове надолу по улицата говорят за убийството на Катлин. Знаеше, че хората, които живееха в тях, ще си купят нови ключалки и ще ги поставят. По-внимателно ще проверяват затворени ли са вратите и прозорците. А като минат няколко седмици, ще забравят. В края на краищата това не беше се случило с тях.

Но тя нямаше да забрави. Грейс разтърка слепоочията си. Тя не можеше да забрави.

Когато позна колата на Ед, въздъхна с облекчение. До този момент не бе осъзнала, че чака именно него. И сега не искаше да си го признае. Стана, прекоси тревата и стигна почти до колата точно когато той излизаше от нея.

— Много работиш, детективе.

— Обиколихме района — каза той и дрънна с ключовете, преди да отвори багажника. От грима й беше останало само малко от спиралата на миглите. — Добре ли си?

— Засега. — Тя погледна назад към къщата. Майка й току-що бе запалила лампата в кухнята. — Ще закарам родителите си до летището утре сутринта. Като стоят тук, не се чувстват по-добре, нито пък аз мога да им помогна. Така че ги убедих да си тръгват. Те взаимно си дават кураж. — Прокара ръка по спортния си панталон и като не намери какво друго да направи с ръцете си, сложи ги в джобовете. — Знаеш ли, досега не бях разбрала колко здраво е тяхното семейство, колко здраво са свързани.

— При такива случаи помага, ако има на кого да се опреш.

— Мисля, че ще се справят… Те… те се примириха.

— А ти?

Грейс вдигна поглед към него и отново погледна настрани. Той прочете отговора в очите й. Примирението беше твърде далеч.

— Ще постоят вкъщи няколко дни и след това ще отидат до крайбрежието, за да видят Кевин, сина на сестра ми.

— Ти ще отидеш ли с тях?

— Не. Мислех за това, но… не сега. Не знам, струва ми се, че погребението ги успокои малко.

— А теб?

— Мразя го. Първото нещо, което ще направя, когато се върна в Ню Йорк, ще бъде да проуча как стоят нещата с кремирането. — Прокара и двете си ръце през косата. — Господи, звучи ужасно.

— Не, не е ужасно. Погребенията ни карат да се замислим за смъртта. Това е целта им, нали?

— Цял ден се опитвах да разбера каква е целта им. Мисля, че предпочитам начина, по който са го правили викингите. Пускат те в една горяща лодка надолу по морето. Мразя мисълта, че сестра ми е поставена в тази кутия. — Обърна се към него. Беше по-добре, много по-добре да мисли за децата, които играеха надолу по улицата, и за разцъфналите цветя. — Съжалявам. Излязох, за да се откъсна от тези мисли. Казах на родителите си, че ще се поразходя. Но май не отидох много далеч.

— Искаш ли да се разходим?

Грейс поклати глава и докосна ръката му. Скромен. Точно така можеше да го опише човек с една дума.

— Ти си чудесен. Искам да ти се извиня, че се нахвърлих така върху теб миналата вечер.

— Няма нищо. Ти имаше своите основания.

Една майка извика от терасата детето си, а то измоли за още петнадесет минути.