Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 78

На прага се обърнах. Бог знае кога друг път ще ми се отвори възможност да видя отвътре легендарния Лефортовски затвор! Но веднага си казах, след внимателен оглед на помещението, че килията е най-неромантичното място на целия свят. На вид, на цвят, на мирис — най-обикновен затвор. Място, попило смъртния страх на стотици хора. Смазващо с енергията на страданието. Усетих пристъп на отвращение първо към затвора, после към себе си, задето се накиснах в такива неприятности от младежка глупост — хванах си ръцете зад гърба и прекрачих навън.

2

Влязох в кабинета за разпити със силно сърцебиене. Присвих очи. Слънчевата светлина заливаше оскъдно обзаведеното помещение. Декорът на моята свобода беше ярко осветен.

Хватов седеше на обичайното си място зад бюрото. До него беше седнал с ръце в джобовете непознат мъж: късокрак, много набит, с износена кожена куртка в забавен портокалов цвят и черен, също кожен панталон. Кръглата му късо подстригана глава клюмаше напред сякаш от собствената си тежест.

Озърнах се, не открих моя адвокат и се стегнах.

— Здрасти, Андрей — меко изрече Хватов, очилата му блеснаха. — Заповядай. Сядай.

— Бе то аз вече лежа, та ще сядам — пошегувах се аз.

Коженият човек мълчаливо ме изгледа как правя няколко крачки напред и сядам на закрепения стол. След това извади ръце от джобовете. В дясната му ръка видях червено удостоверение. Той ме доближи отстрани и отвори документа пред очите ми, сякаш щеше да ме приспива с парцал, напоен с хлороформ. Дланта му впечатляваше — огромна, червена, със силни пръсти и жълти нокти на селянин. Стисната яко, тази исполинска длан вероятно се превръщаше в юмрук с внушителни размери и твърдост. Такъв чук като нищо ще проломи жалкия ми гръден кош, мина ми бързо през ума, докато очите ми прегледаха червената книжка — снимка, печат, фамилия, длъжност, наименование на организация от множество дълги думи, всичките изписани с главни букви. Интересно, дали някой обикновен гражданин е в състояние да схване и една дума от милиционерско удостоверение в момент, когато му го представят?

— Капитан Свинец — представи се масивният непознат с приятен, малко приглушен глас. — Криминална милиция…

— Как? — не зацепих от първия път.

— Свинец — повтори коженият чичо. — Има такъв метал6.

— Аз да изляза ли? — попита Хватов.

Капитанът от криминалната благородно махна с късото си дебело ръчище.

— Няма нужда. Първо, аз нямам тайни от никого, а второ, съвсем за кратко съм. Ще си побъбрим пет минутки и ще бягам. Нямам време. Жена ме чака, нали разбираш. Ще ви оставя да си търсите милиардите…

— Че къде ще ги намерим вече — оплака се Хватов. — Отидоха паричките…

Ставащото най-малко приличаше на процедура за освобождаване на задържан. В главата ми се сгъсти мрак. Значи оставам? Няма да ме пуснат? Или е рано още да се тръшкам? Календарният месец изтича в шест часа вечерта. Това ми каза вчера адвокатът (беше дошъл специално да ме подкрепи морално). А сега още е утро. Да, имат време да поработят с мен.

— Чувай, този… Андрей — рече капитанът с металната фамилия, който продължаваше да стърчи до рамото ми. — Кога вижда за последно Генка Фарафонов?