Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 80

Свинец кимна.

— Ясно, ясно. Но нали би трябвало да са те проверявали, какво ще кажеш? Всичките му там данъчни инспекции и тем подобни… А?

— Проверявали са го — вметна Хватов, който до този момент мълчаливо галеше с пръсти клавиатурата на своя компютър. — В нашата страна всяка новородена фирма е задължена да се отчита пред държавата три месеца след регистрирането си.

— Три месеца? — недоверчиво попита капитанът и пак се заразхожда из стаята, огласявайки я с гръмкото скърцане на бруталните си твърди гащи.

— Да — отговорих аз. — Три месеца бачкай, а после бъди така добър да се отчетеш и да снесеш в хазната… Четири тримесечия. Четири пъти годишно плащай.

— Кофти закон — Свинец поклати глава, погледна към следователя и онзи кимна в знак на съгласие. — Че как можеш да задвижиш бизнес за три месеца? Аз познавам доста бизнесмени. Години им отне да потръгнат нещата и да заработят…

— Вие се чудите — рекох аз, — а на мен ми е мъка. Ето заради този закон и заради някои други, също толкова откъснати от реалността, стигнах дотук…

— Само че неговите фирми — продължи с разясненията Хватов, кимайки към мен — са съществували броени седмици. След това той ги зарязва, източва сметките до копейка и ги оставя на произвола на, такова, съдбата. Като дойдат на проверка, данъчните инспектори откриват руини. Фирмата е налице, но не работи, няма нито офис, нито телефон за връзка, директорът е в неизвестност, пощенският, такова, адрес е невалиден и такива ми ти работи…

— В неизвестност — проточи Свинец. — Ами тия твоите директори, подставените — как ги навиваше да се включват в толкова кофти истории, а?

Разперих ръце.

— Не съм ги навивал. Дори никого не познавам лично… Това беше работа на посредниците… Плащах добре за всеки документ…

— Колко?

— Според тарифата. Някои паспорти се купуваха, други се предоставяха за временно ползване. Винаги можеш да се снабдиш за стотина долара с чужд документ, който собственикът е изгубил или пропил.

— Къде?

— На черния пазар.

— Ах, този прословут черен пазар… — умислено рече човекът от криминалната. Внезапно се усмихна, оголил златен зъб, и моментално стана като класическо клише за криминален престъпник: същите присвити очи и потрепваща от крива усмивка буза. — Що не ми даде някой адреса на тоя прочут пазар! Кажи ми го, а?

— Знаете го и без мен.

Едрото ченге изведнъж отново се накърви.

— Слушай, мърльо! Не си прави шегички с мен! Аз не съм ти някой добър чичко от отдела за борба с икономическите престъпления! Аз гоня убийци, ясно ли ти е? От кого взе паспорта? Име! Адрес!

Добър въпрос, мина през ума ми. Пряк. Явно се предполага и отговорът да бъде същият.

— Трябва да си спомня.

— Спомни си!

— Може ли да запаля?

— Запали!

— Покажете ми паспорта.

Свинец бръкна в дълбините на кожените си доспехи и измъкна силно измачкан съветски документ със златните щипалки върху корицата в тъмно бордо. Щипалките бяха приклещили здраво, макар и внимателно, в прегръдките си цялото земно кълбо. Прелистих го набързо, върнах го и казах полугласно: