Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 77

Това е парфюм.

Боя за обувки.

А това несъмнено е водка, която някакви юнаци са си отворили на теферич, съвсем наблизо, на някоя пейка в Лефортовския парк…

Утре всичко това ще се завърне при мен. Остава да издържа съвсем мъничко.

Посрещнах утрото на последния ден в приповдигнато настроение, почти като празник. Нахлувайки с бяло-жълтата си светлина през прозореца, идваше един от най-важните дни в двайсет и седем годишния ми живот. Залогът беше огромни пари и човешки съдби. Да, точно така! Залогът беше семейства — майки, жени и деца; както и бизнесът, погълнал три години изпепеляващ труд. Залогът беше всичко, заради което си струваше да се живее.

Пуснах чешмата докрай и дълго се мих, плисках с вода гърдите и раменете си. Старателно се избърсах с два пешкира: тялото подсуших със затворническата груба кърпа, а лицето — с меката хавлия, изпратена от жена ми. Пристъпих към бръсненето. Стоплих вода с бързовара, попарих с нея твърдата кожа на бузите, насапунисах ги и бавно, на три пъти, ги изчегъртах със самобръсначката. Пак измих физиономията си — дразнеше и щипеше на местата, където се бях порязал, на едно място на гърлото дори беше избила розова кръв, но това само придаваше допълнителен суров чар на положението ми. Скочих в новите боксерки и осъзнах, че съм готов.

Подът наоколо беше вир-вода. Струва ли си човек да почиства килията в деня, когато я напуска?

— Естествено — избърборих тихо.

В такъв важен момент нека всичко около мен е чисто и красиво. И самият аз, хладнокръвен, твърд и усмихнат, ще посрещна достойно всеки удар на съдбата…

На това място ми се наложи да се скарам на вътрешния си надут глупак Андрюха, безразсъдния инфантил, любителя на лозунги. Хванах парцала и усърдно възстанових реда.

Не дрънкай, Андрюха! Върши си работата!

Разкъсах на парцали една от старите си фланелки и измих със сапун и канчетата, и самата желязна плоскост на умивалника. Кипнах още вода и попарих всичко. Нещо като дезинфекция. Утре тук ще заселят нов човек и той ще се учуди. Ще си рече — в тази килия преди мен е живял добър човек — и ще се окуражи.

След това се захванах със стените. Пъшках от усърдие, енергично заменях замърсените парцали с чисти, тичах от чешмата до всяко кътче, лазех под стоманените плоскости на трите легла — и се успокоих. Процесът ме погълна. Откривах мръсотия на най-неочаквани места. Тя подлежеше на тотална ликвидация. Ще оставя след себе си на това място бляскава чистота, все едно че е операционна или кухня на милионер.

— Името?

— Рубанов — отвърнах, почиствайки от прах ъглите на перваза на прозореца.

— Повикване!

Странна работа, рекох си. Трябваше да е друго. „С багажа!“ — така е, ако се вярва на книгите на Солженицин. С багажа! Грабвай цялото си имущество и се приготви да напуснеш килията! Но не ми се каза нищо за багажа. Значи нещо не е както трябва. Може би няма да ме пуснат днес? Какво сега, следователят ще ми го съобщи и ще нареди да ме върнат обратно? Добре де, много скоро ще разбера.