Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 7

Андрей Рубанов

4

Фактът, че от воле издадох на генерала най-важната част от информацията — назовах името, пропях, — не ме вкара в никакви угризения. Човекът, означен току-що като „аптекаря“, беше изложил на удар и мен, и моя бос, и нашия бизнес. Накисна ни. Плати ни мръсни пари. Защо да го прикривам?

Бях виждал аптекаря само два пъти. Първия път се запознахме: ръкостискане, усмивка, размяна на дежурни любезности. Втория път му дадох на ръка милион долара. Всички останали въпроси движеше и уреждаше босът Михаил.

Изобщо моята задача не е да мълча. Мога да говоря или пък да не говоря, но задължително трябва да постигна целта си. Да отклоня всички тия ченгета, оперативници, следователи, дознатели и генерали от простия въпрос: кой точно стои начело на моя бизнес.

5

Големият тежкар отново потъна в облаци жълто-сив пушек. Погледът му натежа и от тоя поглед аз се усетих в небрано лозе — насмалко да се паникьосам. Чувството беше абсолютно ново за мен. За първи път — на двайсет и осмата година от живота ми — усетих какво е истинското, силно, искрено човешко презрение.

До този миг бях предизвиквал у хората съвсем други емоции, предимно положителни. Интерес. Уважение. Понякога завист. Хората искаха да са ми приятели. Вземаха пример от мен. Първо в училище. После в университета. А и в казармата. И в редакцията на вестника. И в банката, естествено.

Година след година, от самото си детство, непрекъснато получавах доказателства, че съм един от най-добрите, че съм необходим на човечеството, както слънцето и въздухът. И ето че един възрастен чичо, обгърнат от аурата си на могъщество, ми даде да разбера, че нещата изобщо не са такива.

В очите му нямаше злоба — тогава те щяха да проблеснат. Нито пък отвращение — тогава лицето му щеше да се изкриви в гримаса. Не, усетих презрението в най-чистия му вид. Откровено като порнофилм.

Оттук започна моят затвор, състоя се моменталният преход от единия живот към другия. Генералът ме вкара зад решетките с един поглед. В мига, когато той влезе и седна, и запали цигара, и започна да говори, все още бях свободен човек, задържан по недоразумение. Сега, попил високопоставената вражда, осъзнах, че съм загазил и че след разговора с побелелия милиционерски бонза няма да се прибера в офиса или у дома при жената, ами ще ида право в килията.

— Мисли — проскърца моят събеседник с неочаквано старчески глас. — Може да влезеш задълго. И твоят Миша също.

Изстинах. Генералът и неговият отряд имаха всички шансове да ме окошарят. Но боса Михаил Николаевич, или просто Миша Мороз, трябваше да опазя, каквото и да ми струва това!

Бяхме се разбрали с Михаил предварително. Споразумяхме се, че пред следствието — ако се стигне дотам — твърдо се обявявам за шеф на цялата далавера. А босът остава настрана, спасява и опазва капиталите и употребява тези капитали с цел наказанието ми да бъде максимално смекчено. За да ме освободят или да лежа кратко и в пълен комфорт. Тоест аз пазя неговата свобода и сигурност, а той пази моите пари. Красиво, просто и ефективно.