Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 5

Може би някога, преди много години, съм вземал решенията си твърде прибързано, разсъждавал съм твърде цинично, може да съм надценил своята смелост. Но днес е глупаво да си припомням всичко това. Отдавна вече съм в бизнеса, с двата крака съм в него. А пък бизнесът не признава Наказателен кодекс.

Обвинението за злоупотреба с държавни средства, естествено, ще отпадне, и то много бързо. Нито аз, нито моят бос сме завличали държавата. Представете си, че някой купува нещо от другиго. Превежда парите. Получава стоката и изчезва. Година по-късно се изяснява, че парите били крадени. Купувачът е спестил тази подробност. Сега той се укрива. А продавача го арестуват като съучастник.

На някого, разбира се, може да му се стори притеснително, че всъщност продадената стока е малко необичайна: зелени пачки долари в брой. Тоест аз просто съм осребрил банков превод. Но това не променя същността. Готов съм да отговарям пред закона в цялата му строгост за това, че съм осъществил забранена сделка, броил съм банкноти на злодеи и съм нарушил финансовото, валутното и данъчното законодателство. Но няма да допусна да ме изкарат крадец на държавни средства.

Не съм по-аморален от стотина хиляди същите като мен млади хора, които упорито въртят своя бизнес в теснотията и задуха на московските офиси и канцеларии. Те с лекота нарушават глупавите и остарели държавни правила на деловата игра, но никога не биха си позволили явна кражба. Те не ламтят за чуждото — държат да спечелят своето.

Аз не съм някое говедо, което си мечтае да гепи големите пари и да ги профука по жени и пиене. Аз съм капиталист, ясно ли ви е? Вярвам в силата на парите в брой, както децата вярват в Санта Клаус.

3

Докато споделях тези хаотични мисли с развълнуваните ченгета, забелязах, че всички те сякаш очакват нещо. Те ту ми се присмиваха, ту ме обиждаха; ту ме слушаха внимателно, ту ме прекъсваха още на първата сричка; ту се шегуваха почти приятелски, ту подритваха крака на стола ми; ту ме потупваха по рамото, ту бълваха ругатни — но всички тези въоръжени хора с евтини износени обувки не бързаха с протоколи, описи и прочее зловещи книжа. Досетих се, че се очаква да пристигне началството.

Арестуваха ме към осем сутринта. В момента златният ми „Лонжин“ сочеше почти десет. Тъкмо време да се появят хората, от които зависеше всичко — висшестоящите ръководители.

Най-сетне откъм коридора се чу тежко трополене, някой изкомандва: „Мирно!“, после — малко по-тихо: „Свободно!“ Дочух отвън бързо приближаващи се възбудени, наслагващи се гласове.

— Генералът — каза един от оперативниците и угаси цигарата си.

Влезлият с твърда и енергична крачка възрастен мъж веднага събуди у мен симпатия. Сакото и вратовръзката му, студеният поглед на прозрачните му очи, прошарената коса, застиналите сухи устни, изваяните китки на ръцете, демонстративно приведените под бремето на високата отговорност рамене — всичко сочеше, че този човек принадлежи към кастата на господарите на живота. Ченгетата тутакси се стегнаха в не толкова небрежни пози и замръзнаха в готовност. Един от тях — онзи, който най-много крещеше и простееше, чевръсто довлече един стол от стената в средата на стаята и високопоставеният чичко бавно седна, прехвърлил крак връз крак, та да видим всички прекрасните летни обувки от светъл велур (моите струваха най-малко три пъти повече). После размърда пръсти и всички без мен мълчаливо напуснаха стаята; последният внимателно затвори вратата.