Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 8

Да! Гордеех се с това, че аз и босът Михаил бяхме предвидили всичко отрано. Разпределихме ролите ясно и обмислено. Това е признак за висшата организираност на нашия бизнес и бизнесът си струваше, той беше донесъл на двама ни цели състояния за две години упорита работа.

Но ако не успея да отърва боса — отиваме и двамата.

Усетих силна и много неприятна тръпка в коленете и в ръцете и наруших паузата:

— Извинявайте, как сеее…

— Генерал Зуев!

— Другарю генерал! — изстрелях световноизвестната вълшебна думичка „другарю“ бързо, на една сричка, гълтайки средата, както го правят всички минали през казармата, всички, на които се е налагало всеки ден многократно да изговарят: „драй ктан!“, „драй майор!“, „драй сшна!“

Само който е носил автомат на гърба и пагони на раменете, е способен да изстрелва така кратката, енергична дума „другарю“, придавайки същевременно на гласа си необходимия пиетет към старшия по звание.

— Другарю генерал! Та това е смешно! Не съм крал никакви пари! Не ми е необходимо! Аз имам с какво да храня жената и сина си. Нека ми се наложи глоба! Независимо от размера…

Така с едно припряно изречение успях да съобщя на тежкаря Зуев, че пред него седи човек, минал през казармата (тоест не някое интелигентско мамино синче), че този човек е семеен (следователно стабилен и предпазлив) и че е готов да плати за свободата си.

— Да чуем, да чуем — разреши генералът, който ме наблюдаваше с интерес.

Пооперих се.

— Тоя… дето го наричате „аптекаря“… той нищо не ми е казвал, не е споменавал, че парите му са крадени!

— Не е казал, естествено — великодушно се съгласи с мен белокосият бос. — Защо ще ти казва?

— Ами нали разбирате, че не съм виновен? — извиках щастлив.

— Разследването ще покаже…

Цената на въпроса опираше до дълги години лишаване от свобода. За незаконните финансови операции ме заплашваха три години условно, но за кражбата на милиарди от федералния бюджет — десет години ефективно. Разтреперих се още повече.

— Виждам, че си свястно момче — одобри генералът и запали трета цигара за последните десет минути. Ще постъпим така. Сега ще дойде следователят. Ти ще му издиктуваш показанията си. Най-подробно. Кой, как, кога, с кого и тем подобни. Следователят ще запише всичко. На базата на протокола от разпита аз като ръководител на групата ще взема решение относно по-нататъшната ти съдба. Ясен ли съм?

— Общо взето, да.

— „Общо взето“… — имитира ме гнусливо генералът. — Не прави глупости, момче! Най-малкият намек за лъжа, за усукване — и край с тебе. Завинаги. Изчезваш безследно. Ще лежиш, докато си жив. И не забравяй да подпишеш протокола…

— Протокола? — попитах след кратка пауза. — Няма проблеми. Но ще имам нужда от адвокат.

— Той вече те чака — рече строго генерал Зуев. — Повтарям: не си и помисляй да лъжеш, нито думичка!

— Обещавам — излъгах го аз.

Глава 2

1

Грубият оперативен работник, който беше донесъл стола за генерала, стисна болезнено лакътя ми с железни пръсти и ме изведе в коридора.

На изтъркания балатум на пода видях наредени няколко обемисти кашона, натъпкани догоре с купища всевъзможни документи и компютърни дискети. И едните, и другите неща до вчера бяха лично мои и се пазеха в кабинета ми. В офиса.