Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 61

Или:

— Искам да ти разкажа за любимите си книги.

Или:

— Глей сега, брато, как направих първата пачка.

Следваха ярки устни трилъри с разкриване на най-различни подробности — интимни, сърцераздирателни и нешаблонни. Налагаше се, естествено, от време на време да сгъстявам боите и да послъгвам. Героят на историите, моят протагонист, веселият, винаги леко пийнал, остроумен, облечен в „Кензо“ Андрюха новобогаташа, беше много по-голям късметлия и по-умен от автора и всеки път излизаше сух от водата. Без хепиенд не върви. Винаги е полезно да допълниш истинската голяма достоверност с малка порция измислица.

Умивалникът си траеше, но беше много внимателен. Избрах за събеседник този полезен емайлиран цилиндър, монтиран здраво в стената, по една проста причина. Практически всичко, което ме заобикаляше, беше от женски или среден род: стената, леглото, решетката, вратата, масата, шпионката. Аз пък исках да общувам именно с мъж. С нещо като приятел. Мъжете, които заедно страдахме в заточение, бяхме общо петима: аз, умивалникът, чайникът, бързоварът и дюшекът. Останалите — възглавницата, калъфката, одеялото, метлата, хавлията, сапунерката, четката и пастата за зъби — не влизаха в джентълменския ни клуб.

Подът и таванът също се водеха мъжкари. Но ние им бяхме дали статут на кандидати. Истинският клуб винаги има действителни членове и кандидати. Така изглежда по-внушително. Кандидатите са с изпитателен срок, минават проверка дали са достойни и чак тогава на специално събрание се приемат за редовни членове.

— Надявам се, господа — провъзгласявах аз след паузата за обяд или за вечеря, — че не съм ви досадил с приказките си. С ваше позволение, предлагам да продължим.

Аудиторията запазваше безмълвие, но шестото чувство ми подсказваше, че слушателите, както членовете, така и кандидатите, очакват продължението. От чучура изведнъж се процеждаше бавна капка и деликатно тропваше по метала.

— Няма страшно! — подхилвах се понякога насред поредната историйка. — Скоро ще ви освободя от своето присъствие. Още две седмици и всичко ще се промени! Ще пуснат моя приятел и бос и той незабавно ще ме измъкне оттук. Ние с него имаме много пари, страшно много. Ние сме богаташи, чаткате ли? Богати сме не по местните, руски мерки, ами по световните! Ние сме неприлично богати! За спасяването ми ще бъдат хвърлени стотици хиляди долари! Това не е шега работа!

Господата мълчаливо се съгласяваха: вярно, каква ти шега? Изобщо не е шега. Стотици хиляди — за какви шеги може да става дума?

Няма по-търпеливи и благодарни слушатели от неодушевените предмети. Жалко, че не задават уточняващи въпроси.

На всеки три или четири минути пред вратата тихо прошумоляваше контрольорът — отваряше шпионката и наблюдаваше как се разхождам из килията, бърборя нещо с ораторски жестове. Не му обръщах внимание. Говорех обстойно. Изпилвах подробностите. Стремях се към точност, лекота, достъпност. Не лъжех, но и не изричах цялата истина. В това според мен се състои изкуството на късия разказ. Или на показанията в следователския кабинет.