Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 63

Така и не дадох показания. Невъзмутимият рязански чичка притури към ДЕЛОТО един след друг четири еднакви листа с четири отказа. С подписите на обвиняемия и на неговия адвокат.

Но без протокол в слънчевия прашен кабинет в Лефортовския замък се казаха много интересни и разнообразни неща. Принципът се спазваше: смесвах подробности, интересни факти и фактчета, добавях някой виц или гег и на финала провъзгласявах базовата мисъл, звучаща като гневно възклицание, адресирано до цялата вселена:

— И как така се случи, господа, че Андрюха — умно, свястно момче, енергичен и активен атом на обществото, съпруг и баща, воин, журналист и банкер, далеч не най-долният гражданин — се озова зад решетките? Тук ли му е мястото?

Колкото повече наближаваше краят на едномесечния ми срок, толкова по-високо и мелодраматично звучеше този въпрос. Но никой не ми отговаряше на него: нито одушевеният следовател, нито железният умивалник.

Само във вторниците и четвъртъците общувах пълноценно с живи хора. Наблюдавах реакция на събеседници. Два пъти седмично. Десетина минути разговор със следователя, след което също толкова кратък разговор с рижия адвокат. Час и половина за петнайсет дни. През останалото време разполагах с толкова безмълвие и самота, колкото можех да издържа — но вече започвах да разбирам, че едва ли ще издържа.

Утрото започваше с едно тъпо „стани!“. След час се чуваше „чай!“ и аз пъхах през отвора втория си приятел, железния чайник, и го получавах пълен догоре с гореща, прозрачно кафеникава субстанция, на вкус и мирис наистина много подобна на чай. Скоро след това вратата с мощно метално дрънчене се отваряше цялата и влизаше предницата на малка стоманена количка с ламаринена бака за боклук. Зад количката полусъненият ми поглед разпознаваше мрачната физиономия на дневалния затворник. Той казваше или „боклука“, или „помията“. Тръсвах в баката пластмасовото си кошче с отпадъците от моя килиен живот: няколко огризки от ябълки и десетина фаса.

После идваше „закуската“.

Между осем и девет сутринта вратата отново се отваряше и влизаше старшият надзирател — от младшите го отличаваше по-демократичният, за да не кажа откровено разхайтен вид, както и червената лента на ръката с надпис ДПНСИ, което означаваше „дежурен помощник-началник на следствения изолатор“.

— Всичко точно ли е?

— Точно е.

И отново оставах сам.

След час до час и половина тишината се пропукваше от думата „разходка“, следваха „обяд“, „вечеря“, между осем и девет отново проверка — втори за денонощието и последен диалог във вид на същия въпрос от шест срички и също толкова равнодушния отговор. Накрая в десет часа следваше финалът: „отбой“.

Получавах още някакви живи сигнали от живи хора, докато ме извеждаха на разходка („стой“, „с лице към стената“, „върви“) или веднъж седмично при похода до банята, но като цяло затворът общуваше с мен, използвайки не повече от десетина кратки команди.

Радио „Маниак“, което според стопаните на дранголника трябваше да спасява обитателите от нервния стрес, свързан със самотата, просто не можеше да се възприема адекватно. През повечето време държах силата на звука на минимум. Понякога рискувах и го засилвах, за да се разсея. Честно се опитвах да изслушам някой репортажен откъс. Но най-късно след няколко минути с ужас отново завъртах копчето обратно на часовниковата стрелка. Някогашната общосъюзна радиостанция звучеше плоско, бездарно, ужасяващо вяло. Само допреди десет години този същият „Маниак“ монополно владееше аудитория от триста и трийсет милиона души — а ето че се беше превърнал в нещо прашно и скучно до отвращение.