Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 49

— Наред ли е всичко? — веднага ме попита Рижия.

— Окей е — отвърнах, сядайки на чорчик. — Отспах си за три години напред. А вие отспахте ли си, гражданино началник?

Хватов присви устни.

— Недей, такова, да се заяждаш. Не съм ти враг, Андрей. Може пък да не си ти в дъното. Възможно е да са те прекарали. Няма да те лъжа: не разполагам с големи, такова, улики срещу теб. Но затова пък си имам, такова, началство. То ми заповядва и аз работя, нали ти е ясно? Моята работа е да сложа, такова, протокола на бюрото. И да съобщя изводите си.

— Това не е заяждане — възразих, — ами въпрос. Защо лежа в затвора? Защо ме тикнахте зад решетките? За да не избягам? Ами няма да избягам. Аз храня семейство, малко дете, баща, майка. Няма къде да бягам…

През широко отворения прозорец с решетките, който очевидно гледаше към вътрешния двор на сградата, нахлуваше горещ вятър и долитаха звуци от стопанската дейност на затвора: някакви хора си подвикваха, палеха се автомобилни двигатели, оглушително лаеха прегракналите конвойни кучета, с громолене се отваряха и затваряха врати.

Изведнъж ми се стори, че лежа не трето денонощие, ами много–много отдавна и ми предстои да излежавам още не един месец, а дълги години, чак до старост. Тези ехтящи отдалеч псувни, изжулените бюра, грапавите первази на прозорците, тъмните и унили цветове — кафеникаво-зелен, мръсно жълт, светлокафяв, — скърцащото дюшеме, разсъхналите се каси на вратите, ревът и трясъкът на остарелите двигатели, всичко това беше продължение на същата вселена, която бе родила и мен самия.

Дремещата, скърцаща Азия. Наплесканата с дивашки багри Совдепия.

— Кажете ми, Степан Михайлович — емоционално попитах аз, — защо трябва да ме опандизите! Та това е просто неизгодно. Сметнете сумите, които липсват в бюджета. Добавете глобите. И аз ще си платя всичко. Това може да струва всичките ми пари, до последната копейка, но майната им. Ще спечеля други. Защо да ме вкарвате в затвора? Да ми отнемате свободата? Като ме приберете, нали няма да върна нищо! Нищичко, разбирате ли? Според Наказателния кодекс моите грехове са за три години при общ режим. Ще ги изтърпя някак. И ще изляза — озлобен, опозорен, но с пари. Тогава окончателно ще се превърна във враг на тази държава, във вечен противник на администрацията, в злобен, отявлен негодник. Защо да ме пращате в затвора?

— Защото се налага — търпеливо отвърна Хватов. — Според мен си напакостил за повече от три години. Упражнявал си дейност без лиценз. Това си е, такова, отделен член. До пет години, между другото…

— Да — съгласих се мрачно. — За това не бях се замислил…

— И няма нужда. Всичко е, такова, измислено без теб. Пет години. — Хватов ме погледна. — И защо, такова, не взе лиценз? С тези твои, такова, пари?

— Лиценз за банка ли? — учудих се аз. — Че за какво ми е притрябвал? Цената е десетки хиляди долари и се вади цяла година с обикаляне на кабинети и събиране на подписи. Много по-лесно и по-евтино е да фалшифицираш документите. Да се престориш, че не си никаква банка, ами продаваш памперси и кроасани. Ако търча с години по инстанциите да събирам лицензи и разрешителни, нищо няма да спечеля…