Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 41

Но не, няма начин, не мога, не смея. Пионките нямат заден ход. Те или загиват, или се превръщат в могъщи царици.

Отключих колата, качих се и потеглих. До улица „Тверская“ са две минути бързо каране из полупразните улици.

Всички ме пращат по курви — и жена ми, и босът. Добре, хайде да опитам.

2

А нататък си беше жив комикс, господа. Гол, неподправен кич. Сочен и чевръст. Нещо като японските манги, пичове, само че по-яко. Бързата кола понася към дълбините на блесналия от реклами град полупиян самодоволен кретен с пълни джобове с пари. Не е много мускулест, но присвитите му очи гледат хищно, на устните му е изписана цинична усмивка. Той плюе по нагорещения асфалт. Атмосферата е изпълнена с напрежение. Всеки момент нещо ще се случи: или ще го арестуват, или ще му духат.

Съглежда групичка от търсените тела. Навирили дупета и пушат. Една или две са ги навирили професионално, останалите са некадърни, но се стараят. Обаче всички са с изваяни фигури, дълги крака, умопомрачителни токчета. Циничният новобогаташ набива със скърцане спирачки. Моментално се появява „мамчето“ — регулировчицата на елементарния процес на размяната „тела срещу злато“. Дебело, грозно, възрастно женище с анцуг адидас — менте.

Улицата е шумна и тя почти вика. Клиентът също, тъй като, докато е карал, се е омагьосал със силна музика почти до безсъзнание.

— А? Кво? — дере се жената. — За два часа — сто и петдесе! За цяла нощ — триста!

Клиентът кима солидно, но безцеремонно, натиска газта и изчезва в тъмнината.

Ура! Първата крачка е направена — ориентирах се в цените.

Продължавам към центъра, надолу по Тверская, отдясно остават хотел „Интурист“, Централният телеграф, завиваме наляво, покрай хотел „Москва“, минаваме отдясно на Болшой театър и нагоре към Стария площад… Десен завой покрай Политехническия музей, към отбивката за хотел „Россия“, пред него, пак надясно и ето ме на крайбрежната. Отляво е черната вода на Москва река, отдясно — червената кремълска стена. Пред Големия каменен мост продължавам нагоре.

Край мен се плъзва чугунената ограда на родния, легендарен, фантастичен, единствен на света Факултет по журналистика.

Навремето се гордеех, че съм негов студент. Сега всичко е другояче. Много отдавна, в предишния живот, по совдепско време, работата във вестник се смяташе за престижна, беше добре платена. Днес репортерът е голтак и мъченик. Зарязах любимата професия — защо ли не ми е жал? Защото вече не е доходна? Значи съм обичал не професията, а парите? За пореден хиляда и първи път си признах, че не си представям живота си без пари и успех, ядосах се и натиснах газта до дупка.

Обаче — опа-ла! — противникът не дремел. От мастилената нощ изскача синя фигура, размахва раирана палка. За удобство на участниците в движението палката е светеща. Не е възможно да остане незабелязана. Спирам послушно и енергично се измъквам от колата.