Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 39

— Интересна мисъл — кимнах аз.

Дали пък да не взема наистина да опитам?

— А откъде ги знаеш тия работи? Да не ходиш по нощните клубове?

— Ходя понякога — призна босът. — Когато се скараме с моята. Сдърпаме се и — в клуба.

— Че там гъмжи от бандити! Нали ги мразиш!

— Вярно е — потвърди Михаил и пак жадно отпи. — Мразя ги. До дън душа. Но ги търпя. Какво да се прави? Където са мацките, там са и бандитите. И обратното.

Не коментирах.

— Повярвай ми — каза босът. — Когато човек от нашата черга се кара с жена си, общуването с професионалистка е едно от най-мощните средства да си успокоиш нервите. Всички се продават. Всички. Включително и съпругите.

— Напълно е възможно.

— Това не е тайна за никого. Просто отиваш и научаваш степента на тяхната продажност… Всички обичат парите! — Михаил разпери ръце и се протегна така яко, че кокалите му изпукаха. Гръдният му кош се изду като бъчва. — В страна, където жените и представителите на закона се продават на всеки ъгъл, не можеш да вярваш в нищо, освен в парите! Вярвай в тях, Андрюша, и се успокой! Два милиона са ни в джоба! Ще ги купим всичките, всичките! До един! Ето, вкиснал си се: ах, какво ще стане, издирват ме, дето се вика, ще ме приберат — стига си се втелявал, успокой се! В най-лошия случай ще ти друснат една година. Хайде да е година и половина. Ще си ги излежиш като на курорт. Деликатеси, книжки, списания… То да ида аз да ги излежа, ама как? Кого да сложа тука вместо себе си? Тебе ли? Ще съсипеш бизнеса. Прекалено си импулсивен и добричък…

— Недей да вибрираш — отроних великодушно. — Ще си излежа и ще се върна. Само бизнесът да оцелее…

— Да — убедено каза Михаил. — Това е най-важното.

— Колкото до мацките обаче, не си прав. Жените са продажни, докато има мъже да ги купуват.

— Да бе, да.

Разтърках си силно очите и захапах следващата цигара.

— Ами жена ти — изведнъж от само себе си ми изскочи въпросът — знае ли, че ходиш по курви?

— Не съм сигурен — изскърца босът. — Досеща се, предполагам. Да не е тъпа.

Той ценеше жена си. Много пъти го бях забелязвал. За разлика от мен босът Михаил никога не крещеше на жена си по телефона и не я нагрубяваше, ако тя се обадеше в неудобно време.

— И какво? — попитах аз.

— Ами нищо. Примирява се, следователно…

— Моята не би се примирила.

— То си е ваша работа — тегли чертата босът. — Ставаме и тръгваме.

— Чакай да си допием.

— Не. Стига толкова.

— Последно, а?

Изобщо не се помръднахме. Бяхме напълно смазани от четиринайсетчасовия работен ден. Имах чувството, че главата ми е от чугун, а краката от памук.

— Ставаме — каза босът.

— Допиваме — предложих аз.

— Ставаме!

— Допиваме!

— Ставаме!

По-големият победи както винаги. Той пръв преодоля моментния пристъп на физическа слабост. Скочи: изправи се рязко, мощно, с едно енергично движение. Не стана, а именно скочи. Давайки пример на слабака подчинен. На сополанкото, когото някога измъкна от калта и му даде хляба в ръцете.