Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 40

Но опитът на боса да тръгне неочаквано завърши с несполука — той залитна, размаха ръка с надеждата да се вкопчи в нещо здраво и рухна на пода с всичките си деветдесет килограма. Завтекох се да помогна, но Миша Мороз вече си бе възвърнал самоконтрола. Беше се изправил и изтриваше с ръка влажните си устни. В този момент осъзнах, че той е пиян като талпа, тотално, и само силната воля го държи да не падне без съзнание.

През последния месец старшият съдружник и първоосновател забележимо сдаде. Изпосталя. Спря да ходи на фитнес. Пушеше много. Придоби нови жестове — например започваше от време на време да дири безпощадно с нокти брадясалата си адамова ябълка. Изглеждаше много първобитно, животинско. Даже гласът му се промени. Допреди месец това масивно широкоплещесто същество ръмжеше с гърлен началнически бас, а сега от устата му излиташе писклив фалцет. Да, рекох си тъжно, май яко се е наплашил от ставащото и явно се страхува от затвора много повече от мен. Доларовият милионер, собственикът на банката, деветдесеткилограмовият боксьор Михаил се страхува.

Пияни, изморени, със скъпите си, но страшно измачкани сака, захапали цигари, търкайки с пръсти бузи и чела, се изправихме пред масата и се умислихме.

Пред нас се трупаха камари ключове — много връзки ключове. Всяка от тях беше украсена с някаква тъпа, но голяма и запомняща се висулка, необходима само за ориентиране в купищата изрязан никелиран метал. Всеки ключ беше за конкретна врата, конкретно пространство зад тази врата, конкретна собственост. Важното беше да не се объркват.

Ето ключовете от апартамента, където е семейството, ето за квартирата без семейството, ето за вратата на офиса, а ето го и от втората врата на офиса, ето и от третата, най-важната врата на офиса. Ето ги ключовете от колата, от гаража, от другата кола, от личния сейф, от корпоративния сейф, от кабинета, от личната касетка в банката, от фирмената касетка в банката. Ето ги ключовете от архива. Там има цял тон документи и аз отговарям с главата си за всеки от тях. Това са ключовете от жилището на самия архивар. Ето ключовете от вилата — моят син на година и половина това лято има възможността да диша не изгорелите газове на мегаполиса, а чистия въздух на Подмосковието.

Накрая открих нужните ключове и се упътих към изхода. Сбогувах се с охраната. Двама усмихнати юначаги с тапии на слушатели в Академията на генералния щаб, със звания от капитан нагоре, мъже с боен опит — офицери в руската армия, ми кимнаха в отговор и отново се вторачиха в екраните. Шестнайсет екрана. Шестнайсет гледни точки. Отдясно, отляво. Откъм фасадата. Отзад. Отваряйте си очите на четири, момчета. Да не дава Господ, ще вземе да се промъкне някой злодей, някой престъпник, който иска да ни отмъкне родните милиардчета.

В крайна сметка изпълзях в топлата, ухаеща на най-прекрасните аромати, електрически звънтяща градска вечер. Колко е хубаво да я прекосиш с белия си ленен панталон! Колко е приятно да се разходиш в гъстата и сладка московска тъмнина. Колко е хубаво също да теглиш една хубава майна на боса Михаил, който с небрежен жест те праща в затвора, пък и на целия този бизнес, който ти изпива душата, размазва ти съвестта, а тя и без това е цялата раздрана…