Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 37

Тази последна вечер с боса се наквасихме здраво. Направо в офиса. В бронираното, охранявано, защитено със сигнализации и видеокамери мазе на стара московска богаташка къща на километър от Кремъл. Отляво — Генералният щаб, отдясно — храмът „Христос Спасител“, а точно по средата между тях — тя, нашата нелегална банка. Фирма без табелка и лиценз, без реклама и наименование.

Ако човек прекосеше няколко преходни помещения (вратите на всичките бяха стоманени, с ключалки тип банков сейф), щеше да види в последната стая на мазето, разпростряло се на петстотин квадрата, няколко кресла, облицовани с евтин скай, и черна офис маса, отрупана с празни и полупразни чаши за кафе, огромни пепелници и още по-огромни калкулатори. На такава разхвърляна маса спокойно можеш да си качиш изморените крака, да се отпуснеш в креслото, да си налееш необходимото количество алкохол за душата и да се отдадеш на заслужен и ползотворен релакс.

Подметките на обувките ми са яркожълти, практически девствени. Къде да ги изтъркам, като навсякъде има килими и пътеки, персийски и обикновени — и в офиса, и у дома, и в колата, и на вилата?

Пък и масата не беше просто разхвърляна. По нея бяха разпилени запалки „Зипо“ и „Дънхил“. Пакети цигари „Парламент“. Кутии с пури „Давидоф“. Имаше бутилки „Чивас Ригал“. Буквално навсякъде всичко най-примамливо, господа. Най-известните, най-престижните, най-лъскавите етикети се мяркаха навсякъде по нашата маса.

Като ме видя на нокти — а хората, чиито снимки, с надпис „издирва се от милицията“, всеки момент ще бъдат налепени навсякъде, обикновено са на нокти, — моят бос и съдружник Михаил ме посъветва да мръдна по курви.

— Върви да се разтовариш — рече босът, отпивайки голяма глътка скъпоструващ ирландски алкохол. — Това ще те освежи. Прекалено много пиеш.

— Ти пиеш повече — отбелязах.

— На мен ми е позволено — Михаил сръбна отново и парче лед изпращя между зъбите му. — Аз, дето се вика, съм главният тук. Първоосновател.

Наложи се скромно да сведа поглед към чашата си. Босът ме огледа и не откри на лицето ми и следа от някакъв протест, бунт или несъгласие.

Ние изобщо си пийвахме доста прилично. Михаил обаче беше човек с голяма телесна маса, с характер, със силна воля — такива хора пият много, но рядко се напиват. За него не беше проблем да удари седемстотин и петдесет за една вечер. И при това да не се размаже. Съответно и аз се стараех да не изоставам. Но босът всеки път ме оставяше да му дишам праха.

— Аз пия колкото искам, където искам и както искам — каза той равнодушно, но много твърдо. — А ти не бива да пиеш толкова. Смени допинга. Мини на женско.

— Ами жена ми? — възразих пиянски.

— Жена ти няма нищо общо.

— Съмнявам се.

— Както искаш. Мой дълг е да те посъветвам като по-опитен…

Босът често съветваше. През трите години съвместна работа бях изслушал може би хиляда съвета.

Михаил Мороз беше четири години по-голям от мен, двайсет и пет килограма по-тежък, десет сантиметра по-висок, три университетски курса по-образован и милион долара по-богат. Освен това той със сигурност беше с повече бизнес талант. Алчен, суров, умен — той владееше изкуството да подчинява хората. Аз не го владеех.