Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 35

— Не хойкам.

— Хойкаш!

— Не хойкам!

Наведох се, за да стегна разхлабената връзка на обувката. От всичките ми джобове се заизсипваха пари — на стегнати с ластици пачки и във вид на отделни смачкани и слепнали накуп банкноти. Точно това бяха парите, за които един ден жертвах и своята, и на жена ми нервна система. Моята спътница в живота ядосано срита с пантофа най-дебелата пачка.

Помислих си, че ето такива жени трябва да се хвърлят по противника вместо ядрени бомби.

— Махай се — рече Ирма енергично, но донякъде театрално, което доста принизи патоса на директивата й.

— Точно така — кимнах хладнокръвно. — По принуда… Ще си намеря някъде леговище за следващите седмица — две, а като се успокои обстановката, ще се върна… Нали ме познаваш… И Миша… Ще си платим колкото трябва и ще ни оставят на мира…

— Там е работата — скръбно се усмихна жена ми. — Ти на всички си плащаш, за да те оставят на мира. Ти и на мен ми даваш пари, само и само да те оставя на мира!

Почувствах вина.

Не ще и дума, разрушителят на любовта, семейството и на самата идея за брачен съюз в крайна сметка винаги е мъжът. Защото той си е разрушител по природа. И който не разбира тази простичка мисъл, изобщо не е мъж. След всеки скандал винаги аз бях пръв започвах помирението, поднасях извинения, молех за прошка, падах на колене, тичах за цветя и тъй нататък. Внасях и мощна глоба в твърда валута.

Но всеки следващ път все по-трудно и по-трудно постигах реабилитацията. Всичките ми нерви и сили оставаха в работния кабинет. Колкото повече пари се трупаха в сейфа, толкова по-малко душевна енергия ми оставаше за семейството. Разбираше го не само жена ми, но и осемнайсетмесечният ни син — майка си имаше за майка, а татко си, който се появяваше по един-два пъти седмично, възприемаше като самоходна атракция. Клоун, понесъл торба с подаръци.

— Махай се — твърдо повтори жена ми и се разплака, пълните й устни се разкривиха грозно. — Върви си. Върви си!

Посегнах да я прегърна, но тя рязко се отдръпна, обърна ми гръб и тръгна към стаята, влачейки крака по дебелия нов персийски килим. Аз не помръднах от мястото си, мушнах ръце в джобовете и се облегнах на вратата.

Опасно беше да оставам тук. Милицията като нищо можеше да ме издебне пред входа. Босът Михаил още оня ден ме бе предупредил за очаквания арест и недвусмислено разпореди временно да се скатая: да спя само в тайната квартира, да не излизам от офиса през деня.

Все пак влязох в стаята — по пътя се наведох и събрах разпилените пари — и тихо казах:

— Много ми е мъчно за теб. Зная, че ти причинявам болка… И мен ме боли… Но с теб не можем другояче…

Ирма мълчеше. Очите й бяха вперени в черния прозорец, раменете й трепереха.

— Добре — предадох се смирено, стиснал в ръце раздърпаните разноцветни пачки. — Аз съм виновният. Аз съм този, който не може другояче. Не ние с теб, а лично и само аз. Но ти трябва да ме разбереш. В момент като този трябва да работя много. Колкото повече, толкова по-добре. Денонощно! Реализирам свръхпечалби. Всеки ден осигурявам една година от нашето бъдеще. Това бъдеще само ни идва на крака! Щом спечеля толкова, от колкото имаме нужда, ще зарежа всичко и изцяло ще се посветя…