Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 36

Жена ми запуши ушите си с длани. Млъкнах, оставих купчината смачкани банкноти върху най-близката хоризонтална повърхност и тръгнах обратно към вратата.

Отидох си и оставих разплаканата жена насаме с парите.

Смених едното с другото.

2

Легнал на твърдия лефортовски дюшек, възстановявах подробностите от последния ни разговор с жена ми и се проклинах с най-страшните средновековни проклятия. Сграбчих рошавата си коса, вече доста омазнена, прехапах до кръв долната си устна и преглътнах осолената от кръвта слюнка. Петдесет пъти се нарекох измет и още сто пъти — свиня, надут имбецил и арогантен лайнар.

Какво направих? Защо предадох най-близките си хора? Ами ако заседна тук за дълги месеци? Или дори за години? Как ще живеят без мен? Жена ми не е научена да се оправя с нищо. Тя от седемнайсетгодишна е свикнала, че аз решавам всички проблеми, аз нося парите и храната у дома. Какво ще прави сега? Ще й се наложи да мине през ада. Аз бях нейната опора. Съградих за нея и около нея кристален дворец. Дадох й комфорт. И за какво? За да я оставя сега сама? Сред цялото сборище от хитри и жестоки гадини, наречено „околен свят“?

Чудовищното чувство за вина пред любимите ми хора ме погълна изцяло. Когато се върна у дома, заклех се пред себе си, всичко ще се промени. Повече никакви запои. Никакви среднощни бдения пред блещукащия монитор. Никаква работа по сто часа седмично. Само такъв роден идиот като мен, и то жесток идиот, може да причинява болка на собствената си жена.

Но сега вече съм умен, излекуваха ме с лекарството, наречено „решетки“ — щом се върна, ще подредя живота си наново и всички ние — и жена ми, и синът ми, и сестра ми, и майка и татко, — всички, които обичам, ще заживеем чудесно.

В стената на моето обиталище, над умивалника, имаше вградено малко, не по-голямо от човешка длан огледалце. Отидох до него, надникнах и видях плувнала в жълтия бульон на електрическата светлина бледа небръсната физиономия. Долната й устна беше разкървавена.

— Глупаво е да даваш клетви — каза онзи жълтолик глупак. — Недей да се кълнеш. Не се заричай. Никога за нищо не се заричай.

Да бе, знам. Обещанията са глупости. Така смятат сериозните хора. Но аз съм длъжен, просто не мога да не си обещая — точно тук и сега, в следствения затвор, в единичната килия, — че ще се завърна при семейството си съвсем друг човек. Спокоен, весел, внимателен.

— Първо се върни — засече ме жълтоликият.

Мушнах ръце в джобовете на постоянно изхлузващия се панталон и закрачих от едната до другата стена. От време на време се спирах и стържех с нокти бодливата си буза. Или ядосано халосвах с юмрук каменната стена на килията. Стената каменно ми се противеше. Добре де, ще видим кой кого.

Имам мозъчни гънки, имам пари — остава да измисля плана.

Глава 6

1

За последен път дадох рушвет на представител на закона шест часа преди да ме арестуват.