Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 32

Язък за костюма „Кензо“. Ще се наложи да го изхвърля. Да се разхождаш на свобода, облечен в затворнически дрехи, е много лоша руска поличба.

Може да ме пуснат не точно след месец, а малко по-късно. Възможно е да ме задържат за още някой и друг ден. Но това е максимумът! Накрая пак ще ме пуснат! Първо ще пуснат мнимия домакин Михаил. А после и мен. Аз съм необходим на моя бос. Нали сме партньори. Съдружници. Един без друг сме за никъде.

Сега моят приятел е някъде тук. Може би един и същ надзирател ме гледа през шпионката, после прави няколко безшумни крачки и вижда боса. Гледа го как страда без цигари и се притеснява за себе си, за мен, за парите, за бизнеса…

Пуснах чешмата и доколкото можах, измих канчето със студена вода. По сивия метал останаха мазни петна. Гледката на мръсния съд ме погнуси и насмалко да го запратя в стената.

В известна степен на боса сега му е по-трудно, отколкото на мен. Първо, той няма адвокат. Бяхме го предвидили. Откъде домакин на малка търговска фирма ще има пари да плати услугите на качествен професионален защитник? И най-важното: за какво му е адвокат на домакина? Домакинът не знае нищо. Той е невинен априори. Работата му е да купува хартия и тонер за принтерите. Флумастери, моливи, бензин за автомобила — това е неговата епархия.

Така че босът Михаил не знае нищо. Не му е ясно какви показания е дал Андрей. Ами ако Андрей е клекнал и веднага чистосърдечно си е признал всичко? И сега не кисне в изолатора, ами си кара кефа в някой ресторант?

Представих си как босът обикаля в кръг и се тормози. Босът е твърд и опитен човек; той безусловно е обмислил нещата от всички страни и е предвидил и най-лошите варианти. Ами ако — кошмар! — Андрей играе своя собствена игра? Ами ако е стоварил всичко върху Михаил, пък той се е изкарал целият в бяло? И сега е даже не в ресторант, ами в офиса?! За да присвои всичките капитали?! А Михаил отива зад решетките за осем години?

Жалко, че не съм телепат. Бих изпратил на боса мислено съобщение, кратичко и просто. Не се тревожи, бос! Прикрих те! Заявих официално, че не си никакъв бос, ами домакин. И подписах протокола. И съм в кафеза.

Така че — излизаш. А после ще направиш така, че да изляза и аз.

Новият ден докара нов вертухай. Запознанството започна от мокър парцал, подаден през отворената „хранилка“.

— Избършете шпионката, ако обичате.

— Глей си работата — отвърнах непринудено. — Шпионката си е твоя, ти си я бърши.

— Де карцер де — равнодушно рече оня.

Взех парцала и мълчаливо го прекарах през прозрачния плексиглас на масивната дървена врата, облечена в листова стомана.

— Благодаря — учтиво рече дежурният, наврял в правоъгълника на „хранилката“ бледо остроносо лице с пламнали от двете му страни големи прозрачни уши.

— Моля, пак заповядай — успях да вмъкна, преди „хранилката“ да се затвори.

Никога не оставяй последната дума на противника.

Горд с малката си словесна победа, закрачих по най-дългия маршрут — от вратата до края на металното легло в дъното на килията. Цялото разстояние беше пет широки енергични мъжки крачки, четири и половина в обратната посока. Половин крачка отиваше за обръщането.