Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 30

— Нашият кореспондент — жизнерадостно провъзгласи женски контраалт — наскоро посети дома на заслужилия деятел на изкуствата, лауреат на многобройни конкурси, професор…

Ужасен, изключих звука отново. Нищо не се беше променило. Информацията се поднася съвсем бавно и тържествено. Радио за хора с умствена недостатъчност.

Обгърнат от тишина, седнах на дюшека (собственост на затвора), после полегнах — и неочаквано заспах. В края на краищата в последно време рядко ми имах възможност да спя повече от пет часа на денонощие. След известно време вертухаят ме събуди със силно тропане по желязото на вратата и попита нещо за вечерята, но аз само врътнах глава и пак заспах.

След това група охранители с камуфлажни униформи нахълта в килията ми през отворената врата, събуди ме с вик: „Проверка!“, накара ме да заема вертикално положение, информира се всичко ли е наред и незабавно изчезна.

Легнах си пак. Но сега светлината ми пречеше да заспя. Станах, намерих ключа на стената и го щракнах. Лампата на тавана продължаваше да свети. Щракнах още два-три пъти. Без резултат.

Амбразурата във вратата оживя отново.

— Какво има? — попита строг глас. — Натиснахте копчето за повикване.

— Мислех, че е лампата. Моля ви да я изгасите.

— Забранено е.

Наложи се да закрия очите си с длан.

Този път спах до сутринта и се свестих едва когато ме сви стомахът от глад.

3

Едва дочаках закуската. Чух отдалече шума на количката. Кратки гласове и дрънчене на желязо придружаваха движението й по металната настилка. Когато най-сетне стоманената пластина на врата падна под прав ъгъл, аз вече бях застанал пред нея, стиснал деформирано алуминиево канче.

— Закуска — долових гласа на дежурния.

Отвън на фона на далечната отсрещна стена стоеше бодра жена с бяла престилка. Тя ми хвърли заинтригуван поглед, завъртя голям черпак из нещо мощно излъчващо пара в циклопската тенджера с грубо изписан инвентарен номер. Грабна подадената от мен съдинка, напълни я догоре и ми я върна. Последва хлябът, после захарта.

Отстрани на вратата в ъгъла на килията беше напъхана дървена маса. Сложих дажбата отгоре, дочаках да се затвори хранилката и побързах да си сервирам трапезата.

И тъй, дами и господа, прословутата „баланда“, пандизчийската храна!

Цветът на продукта беше сивкав. На пръв поглед приличаше на мляко с грис. Подуших. Мирисът не вдъхваше оптимизъм. Но храната беше гореща, а хлябът достатъчно пресен. Изядох всичко.

Трябва да кажа, че съм абсолютно непридирчив към храната и смятам, че този чисто практичен подход е единствено правилният. Ако се съмнявате, предлагам ви да направите следния простичък опит. Вземете един доброволец и го оставете да гладува, да речем, два дни. После сложете пред него черен хляб и вода — колкото му душа иска. Нека се наяде на корем. Да се тъпче, колкото поеме. Само хляб и вода, нищо повече. В мига, когато опитното зайче въздъхне със задоволство и остави недояден къшей, му предложете богат обед: и огнен бульон, и мръвка идеално изпечено с ароматни подправки месо, и сирена, и десерт, и кафе. Как мислите, какво ще се случи? Точно така, доброволецът ще откаже. Ще заяви, че се е нахранил. Примамливите миризми няма да възбудят апетита му, парата, която вдигат ястията, няма да напълни устата му със слюнка. Нахранен с хляб и вода, човек не търси нищо повече. Тоест гастрономията има всички белези на лъженаука и на нея трябва да се гледа единствено като на забавление за безделници и сноби.