Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 31

След като похапнах на държавни разноски, усетих душевен и физически подем. Много ми се пушеше, но моята кутия цигари свърши още вчера. Претърсих цялата килия в търсене на някой фас, но не извадих късмет. Нищичко. Нито прашинка тютюн.

Това търсене, внимателното надничане по ъгли и дупки постепенно ме докара до размисли на тема къде всъщност съм се озовал и по какъв начин мога да напусна това място. Калпав е затворникът, който не гради планове за бягство, дори и да е само заради умствената тренировка. Естествено, не смятах да бягам. За какво ми е, щом след четири седмици ще ме пуснат на законно основание?

Но не бива да изключваме и вероятността тези двайсет и осем дни да станат низ от издевателства, мъчения и побои. Ако се вярва на книгите на Шаламов3, от властите на Империята може да се очаква абсолютно всичко. Така че е просто необходимо да изградя маршрут за изтегляне оттук.

Прехвърлих в ума си няколко варианта и бях принуден да призная пред себе си, че бягството от Лефортовския замък е немислимо. Стената с прозореца е дебела. Отсрещната, където е вратата, е същата. Логично е да се предположи, че и другите две стени са непробиваеми. Почуках по едната с кокалчетата на пръстите — глух звук, направо жалък. Ударих силно няколко пъти със свит юмрук, после с длан — резултатът бе нулев. Със същия успех можех да тропам по Хеопсовата пирамида.

Оттатък, от съседната килия, не се обади никой. Минах отдясно и повторих опита си. Без отговор. Или стените са прекалено дебели, или, което е по-вероятно, съседните килии са празни.

Добре щеше да ми е съсед оттатък стената моят бос, помислих си изведнъж. Щяхме бързо да установим контакт и да почукваме по стените, изпращайки си поздрави по азбуката Морзе или някоя друга система от сигнали…

Но моментално ме свестиха: пред вратата нещо изскърца, изшумоля тихо и през дупката в мен се вторачи човешко око. Веднага седнах, демонстрирайки с позата си примирение и абсолютна покорност на обстоятелствата.

Как да избягаш? Как да духнеш при положение, че те наблюдават през минута и половина — две? Как да изчезнеш, като си под постоянен контрол. Как да се спасиш от клетката, където е забранено дори да се завиеш с одеялото презглава, където си длъжен постоянно да демонстрираш на вертухая лицето си?

Не, рекох си аз. Тази монтекристовщина може само да ми навреди. Бягство няма да има! Ще има друго: след четири седмици, на 15 септември, ще дефилирам тържествено през главния вестибюл официалните книжа в ръка, които ще удостоверяват, че свободата ми е дадена на законно основание.