Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 28

— Ще се къпете ли? — попита ме поредният прапорчик, склададжията.

Поклатих глава.

— Бъркате. Следващата баня е в четвъртък. След пет дни. Е хайде, добре дошли…

2

Ето че прекрачих във вътрешността на световноизвестния Лефортовски замък. Зърнах светла и широка галерия, която сякаш нямаше покрив, стените се издигаха високо над мен. Не ми забраниха да се въртя насам-натам и с няколко бързи погледа видях четири равнища, четири редици врати. Пред тези етажи имаше стоманени рампи, обградени с перила. Хоризонтални стоманени мрежи разрязваха затворническата вселена на няколко нива. Необходимостта от мрежа е ясна — ако не е тя, някой отчаян затворник може да скочи от високото с главата надолу.

На първото и второто равнище на няколко места пред вратите се виждаха облечени в зелено фигури.

Качих се на втория етаж по металните стълби — обувките с вирнати езици, панталонът аха да падне, лакътят придържа навития на руло и постоянно изпадащ дюшек. Тук желязната рампа беше застлана с мокетена пътека. Звукът от крачките ми отекваше на всички страни и нагоре. Вървящият зад гърба ми служител напротив, стъпваше съвсем безшумно.

— Спри — чух отново командата.

Този път се извърнах с лице към стената без подсещане.

Мощно, дълбоко, на три такта изтракаха стоманените съчленения на ключалката. Ехото отекна под сводовете. Отдалеч тихо се обади врабче — врабчо, който непременно се заселва под покрива на всяко огромно помещение. Птичият възглас се повтори и потрети. Беше нещо като поздрав за новопристигналия или съболезнование, или просто кратко съобщение: не се тревожи, друже, дори тук, в занданите, има живот и даже чуруликане.

Не срещнах никакви страшни криминални типове.

Килията беше празна; много светла, много чиста и красива. Каменният под — кафяв, трите празни метални легла — яркосини, стените — жълти. В близкия ъгъл до входа съгледах оригинален нужник — конусовидна чугунена тръба, разширяваща се нагоре до размерите на средностатистически човешки задник.

Постлах дюшека и се стоварих на леглото. Обърнах се към стената, за да не гледам кафяво–синьо–жълтата красота. И веднага разчетох малки букви, изписани с химикалка: „Човек — това звучи горко.“ По-долу подпис: „Максим Горки.“

И веднага издрънча отварящият се правоъгълен отвор във вратата, „хранилката“. Надзирателят, наричан от затворниците „вертухай“, тресна всичките си ключове в желязната повърхност.

Иска внимание, досетих се аз и надигнах глава.

— Наред ли е всичко? — дочу се през отвора.

— Да, наред е.

— Забранено е лежането с лице към стената! Забранено е завиването с одеяло преди отбоя! Забранено е завиването презглава! — изрече надзирателят с нервен глас на дисциплиниран грубиян.

Не отговорих. „Хранилката“ хлопна с варварски трясък.

— Ей, шефе! — подвикнах. — Черпи една цигара!