Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 23

Детето усещаше щастието като нещо вечно.

Но тук говорехме не за моретата и океаните, а за затвора и престъпниците.

За пръв път ги видях именно в града, през ваканцията. Във всяко населено място в моята страна има едни специални места — затънали в боклук и храчки изпотъпкани тревни площи пред входовете на магазините за алкохол и зад пунктовете за приемане на амбалаж, — където най-изпадналите граждани се събират на групички, за да се карат и да си искат дребни стотинки назаем. Тъкмо на такова място щастливият хлапак със сладоледа в ръка видя веднъж необикновени хора. Шумни, безцеремонни, с развлечени потници, които демонстрираха на публиката щръкнали татуирани рамене. Ръбати, нечисти, смърдящи на долнопробно вино същества с избити зъби. Особено неприятни изглеждаха техните приятелки — невероятно груби и кресливи жени с подпухнали, мазно гримирани лица.

Затворници, досети се ужасеното хлапе и натисна педалите на лъскавия си велосипед. Затворници! Престъпници! Злодеи! Лоши, нечестни хора! Носи ме веднага надалеч от тях, мое бързо колело!

Аз самият бях от тези момчета, дето намерят ли портфейл с пари, веднага закачат на оградата обява: „Намерен е портфейл с пари.“ Моята честност, принципност и почтеност бяха безмерни като необятната вселена. Тогава бълнувах за космос, полети, скафандри, лазерни оръжия и тем подобни измишльотини.

На тринайсет и половина бях решил твърдо да стана писател фантаст и да надмина по майсторлък най-любимите ми автори, братя Стругацки. Гениалните братя ми бяха открили, че смисълът и щастието на човешкия живот са в съзидателния труд, в творчеството, в опознаването на света и в развитието на личността.

Най-решително се захванах за работа. От самото начало си наложих правилото да съчинявам текстове всеки ден. Най-малко по два часа. Още толкова време прекарвах в градската читалня. Проучвах световната литература и упорито хабях хартията. Връстниците ми вече натискаха момичета по входовете, а аз само се подсмихвах — аз градях своето бъдеще. Седнал на писалището, изпипвах подробностите на своето секретно оръжие, необходимо, за да покоря света.

На шестнайсет години вече бях напълно формиран писател: знаех, че ще съм автор на елегантна и хаплива сюжетна проза. Смешна и горчива. Точна и независима. Бях решил, че всички пичове и мадами ще се зашеметяват от моите книги като гимназистка от първа цигара. Бях си обещал, че ще работя без сън и почивка, до припадък, до премала — но ще надмина всички. Ще стана най-добър. Велик. Безподобен. Ще вържа на фльонга цялата хилядолетна световна словесност. Всички като луди ще четат книгите ми, ще се смеят и ще плачат, книгите ми ще бъдат екранизирани и обилно цитирани. Моите романи ще избухнат като бомби. Ще променят хората. Ще изведат човечеството към светлината.

Оставаше само да натрупам житейски опит.

И аз отново се сетих за затвора и за престъпниците.

Исках да вадя екстремни, шашкащи истории. Те от своя страна изискваха екстремен материал. За целта се хванах като за начало на работа в строителството — разбивах земята с пневматичен чук на минус трийсет градуса. След работа лицето, врата и ръцете ми до лактите бяха в машинно масло. Но не открих там нищо извънредно. Общо взето, с лекота издържам на физически труд. Научен съм от малък. През обедните почивки пишех повест, в която фигурираха героят кофражист Коля и героинята учителка в ПУЦ по прякор Черната дъска. В същото време трупах опит, който да ми помогне по-късно във факултета по журналистика на Московския университет. Съчинявах енергични репортажи за многотиражката на строителното управление, лист формат А2, седмичник с образното наименование „Строителен пламък“.