Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 21

Обърнах гръб към вратата и няколко пъти силно притиснах с палец и показалец очите си, за да се зачервят и да ми се подуят клепачите. Когато Хватов се върна, се оплаках от умора и неразположение. И деликатно помолих да приключим разговора.

— Добре — почти равнодушно кимна сбръчканият цайс.

— Утре ще продължим. А сега, да прощаваш, ще трябва, такова, да ви оправим формалностите…

— На кои?

— На тебе и твоя домакин — делово разясни Карирания. — Съгласно указа на Президента за борба с организираната престъпност и, такова, бандитизма — временно ви задържаме за трийсет денонощия!

— А домакина за какво?

— За компания.

Изправих се.

— Тоест ще ме приберете, така ли? — попитах след пауза и усетих как последната слаба надежда се къса и чезне някъде вдясно и надолу от сърцето ми.

— Ще те приберем — спокойно рече Хватов.

— Това е незаконно! — войнствено извика моят юрист и също стана прав. — Ще подам жалба. Още днес. И не една.

— Това е ваше право — Хватов само дето не се прозя. — Ти, Андрей, недей да се тръшкаш толкова. Ще полежиш, такова, ще си отспиш, ще си починеш…

— Тая нощ — заявих мрачно — вас, гражданино следовател, ще ви мъчат кошмари. Вкарвате в затвора невинен човек!

— Поначало съм зле със съня в тая кошмарна Москва — усмихна се Карирания. — Много е, такова, шумно… Колите бибиткат… А ти си помисли тая нощ дали да не дадеш истински показания. Подробни. Защото по същество дотук си казал само няколко думи…

— Разберете ме правилно — наперено възразих аз, — въртя бизнес. В моя кабинет, както и във вашия, става какво ли не…

— Повтарям! — засегна се Хватов. — Дай да не бъркаме, такова, твоя и моя кабинет!

— В моя кабинет — продължих аз — са идвали такива хора, за които никога на никого нищо няма да кажа. На никакви разпити. Нито във вашия кабинет, нито в нечий друг. Инак ще ме надупчат, преди да съм се усетил. В килията или в бараката — няма значение. Такъв живот живеем. Понякога излиза по-изгодно да лежиш…

И ме поведоха. Да лежа.

4

По онова време се носеха страшни легенди за бизнесмените, влезли в затворите. Разправяха, че криминалните не припознали комерсантите. Разправяха, че престъпният свят — организиран, споен от обичаи и убеждения — се отнасял към новите съкилийници с голяма неприязън. Разправяха, че предприемачите ги биели и унижавали. Отнемали им храната и дрехите. Разправяха, че богатият човек, който се е озовал зад решетките, сред крадците, убийците и насилниците, попада в атмосфера на всеобщо злорадство, че го съсипват от подигравки, че го презират и отбягват.

Впрочем същите неща се приказваха по различно време и за осъдените милиционери, и за войниците дезертьори, и за чужденците.

С две думи, докато крачех между двамата решителни оперативници към дълбините на Лефортовския замък, не се ядосвах кой знае колко. В края на краищата с мен са моите долари! И моят адвокат! И босът! И влиятелните приятели! С мен в крайна сметка съм и самият аз — стегнат, читав, умен, непоколебим, единствен по рода си. Бедният като мишка студент, издигнал се за няколко години до непредставими висини, до милионните договори. Реализиран и самостоятелен. Затвор ли? Нека е затвор: карцер, килия, зандан, каторга, лагер — каквото ще да е.