Читать «Случаят с непорочната скитница» онлайн - страница 89

— Да. Откъде дойде тази кола?

— Дойде от страничен път, тук, от тази страна на снимката.

— Ти видя ли колата.

— Не самата кола, но зърнах светлините и чух двигателя. Нощта беше спокойна и тиха.

— И какво се случи?

— Двигателят се чуваше съвсем ясно, докато колата се движеше по черния път, който беше преграден от върби, пътя, който е тук отзад.

— Сега, Вероника, ще ти покажа карта, карта на къщата, където е намерено тялото на Едгар 3. Ферел и която показва част от заобикалящите земи. Това е карта, която предварително е приета за доказателство. Можеш ли да се ориентираш по тази карта?

— Да се ориентирам ли? — попита тя.

— Да покажеш къде точно си била, къде точно е водостока.

— А, да — каза тя, изучавайки картата, след това с готовността на някой, който е бил добре обучен и запознат с въпросната карта, каза:

— Аз стоях точно тук. Водостокът е тук.

— Ще отбележа тази точка с единица и ще я оградя — каза Хамилтън Бъргър и отбеляза нещо на картата.

— Сега, Вероника, можеш ли да ни кажеш откъде дойде колата?

— Да, тя дойде ето от този път.

— Отбелязвам две успоредни линии на картата, на които пиша „път, свързващ провинциалното имение на Ферел с магистралата“ — каза Хамилтън Бъргър. — Сега, Вероника, ни разкажи какво точно се случи.

— Ами колата дойде по този път, като се движеше доста бавно. Звучеше като че ли беше на ниска скорост, вероятно втора и след това изпълзя по тази стръмнина до магистралата.

— Ти видя ли я?

— Не, не я видях тогава. Чувах я. Стръмният наклон до магистралата е на около — вероятно на малко повече от четвърт миля разстояние от водостока, където седях.

— И след това?

— Сигурна съм, че колата се изкачи по този стръмен наклон на ниска скорост. След това превключи на втора скорост и когато превключваше на висока скорост, аз се показах пред фаровете.

— Сега, да се върнем назад за малко, Вероника. Преди да чуеш двигателя, чу ли някакви други звуци?

— Да.

— Какви бяха те?

— Изстрели.

— Колко изстрела, Вероника?

— Шест.

— Можеш ли да ги опишеш?

— Ами, по онова време си мислех, че беше давене на мотор, но после имах време да размисля и знам, че са били изстрели. Чух един, след около секунда-две чух още четири изстреляни много бързо.

— Кога чу тези изстрели, Вероника?

— Минута-две преди да запали колата.

— Възможно ли е да са били пет минути?

— Не мисля. Може би две-три минути, съвсем кратко време.

— Знаеш ли колко беше часа?

— Не точно. Мисля, че беше около девет, вероятно няколко минути преди девет.

— Много добре. Чула си изстрелите. Чула си как пали колата. Чула си я да идва по пътя. Видяла си я да идва към теб.

— Да, сър.

— Опита ли се да вдигнеш ръка, за да я спреш?

— Не, не направих никакво движение, но погледнах фаровете, така че мъжът, който кара колата, да може — е, нали знаете, да ме види добре.

— И какво се случи?

— Колата не се движеше. Едва превключваше на висока скорост и точно след като ме подмина, спря и тръгна назад.

— И след това?

— След това господин Адисън ме попита дали искам да се кача.