Читать «Случаят с непорочната скитница» онлайн - страница 91

Бъргър каза отегчено:

— Законът ви дава това право. Започвайте.

— Майка ви жива ли е? — попита Мейсън.

— Да.

— И вие живеехте с майка си?

— Да.

— И вие напуснахте дома на семейството си?

— Домът на семейството ми — каза тя, като се усмихваше едва доловимо, — беше един ресторант. Аз сервирах по масите. Градът беше плачевно малък. Нямаше никакви възможности. Не можех да се срещам с никого освен с няколко непохватни, срамежливи млади мъже, на които им липсваше смелост и инициатива да станат и да се махнат.

— И вие се махнахте?

— Да.

— И стигнахте дотук на стоп?

— Да.

— Това е интересно — каза Мейсън. — Госпожице Дейл, колко време ви отне да стигнете дотук на стоп?

— Какво имате предвид?

— Вие сте млада, общителна и привлекателна и, предполагам, че не ви се налага да чакате много дълго, за да ви предложат превоз.

В очите на Вероника Дейл започна да се изписва паника.

— Ами не.

— И така, колко време ви трябваше, за да стигнете дотук от момента, в който напуснахте дома си?

— Не много дълго.

— Седмица?

— Аз… ами, вероятно. Да, предполагам.

— Значи сте била у дома си с майка си в този ресторант до преди седмица, преди да се срещнете за пръв път с господин Адисън?

Последва дълго мълчание.

— Не можете ли да отговорите на този въпрос?

— О, с уважението на съда! — каза Хамилтън Бъргър като се изправи на крака, с поведението на баща-пазител на момичето, а що се отнасяше до съда, на адвокат, чието търпение е напълно изчерпано. — Възразявам. Нека адвокатът да се ограничи в рамките на мястото и приблизителния час, в който е било извършено престъплението. Тази млада жена вече достатъчно е изстрадала. Просто защото е била там, където е видяла обвиняемия близо до местопрестъплението в часа, в който престъплението е било извършено не означава, че трябва да бъде поставена на позорен стълб от един безжалостен и отчаян защитник.

— Нито безжалостен, нито отчаян, Ваше благородие — каза жизнерадостно Мейсън. — Бих искал да разбера как тази млада дама се е озовала на онова място, в часа, който тя спомена. Тъй като всичко се крепи на часа, бих искал да го проверя.

— Мисля, че въпросът е в допустимите рамки на кръстосания разпит — отсъди съдията Кийтли, — но на съда му се струва, господин Мейсън, че разпитът на тази млада жена не трябва да излиза извън определени граници.

Отново последва мълчание.

— Отговорете на въпроса — каза съдията Кийтли.

— Мога ли да помоля за чаша вода? — попита Вероника Дейл с тих глас.

— Разбира се — каза Мейсън.

Но този път Хамилтън Бъргър скочи на крака и се втурна към свидетелската скамейка.

— Вероника — каза той, — не се претоварвай.

— Какво й има? — попита Мейсън. — Да не би нещо да не е в ред?

— Какво искате да кажете? — изръмжа Бъргър. — Това е съвсем в съзвучие с твоите предположения, страхливец такъв…

— На мен ми изглежда като здрава млада жена на двадесет години — каза Мейсън — При всички случаи трябва да е в състояние да отговори на въпроса относно времето, когато е напуснала дома си. Така както се суетите около нея, започвам да си мисля, че нещо й има.