Читать «Случаят с непорочната скитница» онлайн - страница 59

— Знаехте ли, че апартаментите са труднодостъпни?

Тя се усмихна и каза:

— Знам, че господин Адисън е влиятелен. Погледнете какво е направил — благодарение на госпожица Стрийт, разбира се.

Мейсън каза:

— Вероника, хайде да си поговорим. Искам да разбера нещо за твоето минало.

— Но разбира се, господин Мейсън — каза тя и след това прибави — разбира се.

Мейсън премести един стол за нея, така че тя да стои с лице към Дела Стрийт. Той я накара да седне, след което самият седна, кръстоса дългите си крака, запали цигара и погледна момичето изпитателно.

— Какво има? — попита тя. Мейсън каза:

— Вероника, доколкото разбирам, си благодарна на господин Адисън?

— Благодарна? — възкликна тя. — Бих направила всичко за него! Мисля, че той е най-добрият човек на света.

— Това е чудесно. Сега аз съм адвокатът на господин Адисън.

Тя кимна.

— И господин Адисън има неприятности.

— Неприятности? Господин Адисън? О, не, господин Мейсън, не може да бъде. Той е толкова добър. Той…

— Той има неприятности във връзка със смъртта на своя съдружник. Сега, Вероника, искам да отговориш на няколко въпроса.

— Да, господине.

— Ти си пътувала на стоп, когато си срещнала господин Адисън?

— Да.

— Колко време си пътувала така?

Тя вдигна ръка и започна да брои на пръсти.

— Пет дни.

— Защо пътуваше на стоп?

— Не знам, господин Мейсън. Просто имах непреодолимото желание да се махна от малкото градче. Имах чувството, че няма да мога да го понеса нито ден повече. Не ми се искаше да напусна майка, но — е, така става понякога. Едно момиче трябва да живее собствения си живот. За майка ми е добре да се установи в онзи град с онзи малък ресторант, но аз чувствах, че се погребвам. Аз й помагах в сервирането, готвенето, миенето на чинии и почистването. Имаше много работа там.

— Добър ли беше бизнесът? — попита Мейсън.

— Не, малко местенце, където хората се отбиваха. Имахме постоянна клиентела от шофьори на камиони и хора, които през цялото време пътуваха. Разбира се, имаше и няколко местни клиенти. Ние почти никога нямахме истински приходящи пътници. Градът беше толкова малък, че малко хора се отбиваха там. Те просто го отминаваха.

— Не каза ли на майка си къде отиваш?

— Не. Просто тръгнах.

— Обадила ли си й се за местонахождението си сега?

— Не.

— Защо не?

— Страхувам се, че не знам. Страхувам се, че ще дойде да ме вземе.

— На колко години си?

— Осемнадесет.

— Не мислиш ли, че майка ти ще се опита да те последва, въпреки че не знае къде си?

— За Бога, не. Тя не би могла да знае дали съм тръгнала на север, на юг, на изток или на запад.

— Не мислиш ли, че може да се тревожи за теб?

— Съмнявам се. Достатъчно голяма съм сама да се грижа за себе си.

— Вероника, как се казва майка ти и къде живее? Къде е този малък град, за който постоянно говориш?

— Името й е Лора, Лора Мейл Дейл и не искам да ви кажа къде живее.

— Защо?

— Ще й пишете. Не искам тя да знае къде съм. Може да ме върне.

— Кажи ни точно какво се случи преди да се срещнеш с господин Адисън.