Читать «Случаят с непорочната скитница» онлайн - страница 42

— Нуждаеше? — попита Мейсън.

— Той трябваше да направи нещо за тях.

— Какво?

— Е, господине, предполагам, че разбирате какво се е случило. Явно е имало някаква злополука и изглежда има нещо във връзка с пистолета, което господин Адисън трябваше да обясни на полицията. Ако ме извините, мисля, че госпожа Ферел ще ви обясни подробностите.

— Да тръгваме — каза Мейсън.

Пазачът го поведе през дългите коридори от щандове покрити с плат, за да не се прашат, взе асансьора до петия етаж и тръгна към пищен апартамент с канцеларии.

Светлините бяха включени в една канцелария, на която пишеше „Господин Адисън“ и също в съседната канцелария, на чието матово стъкло пишеше „Господин Ферел“.

Нощният пазач пристъпи напред, почука формално на вратата, отвори я леко и каза:

— Господин Пери Мейсън.

— Влизайте, господин Мейсън — отговори глас на жена, глас, който беше дълбок, но все пак резониращ с богати нюанси.

Мейсън отвори вратата и влезе.

Лорейн Ферел беше легнала на един диван в отдалечения край на стаята. Тя току-що отмяташе едно леко одеало, когато влезе Мейсън.

— Добро утро, госпожа Ферел — каза Мейсън.

Тя му показа щедра гледка от голи крака докато отмяташе одеалото и се изправяше в седнало положение. След това издърпа полата си надолу, усмихна му се и каза:

— Много мило, че дойдохте. Опитах се малко да си почина и да се стегна. Къде е пазачът?

Мейсън се обърна, за да погледне зад рамото си.

— Току-що се качва в асансьора — каза той.

— Чудесно. Затворете вратата. Елате тук и седнете на онзи стол до дивана.

Тя изглеждаше напълно отпусната и спокойна. Мейсън затвори вратата и отиде до удобния стол, който тя му беше посочила.

— Тези модерни служители доста си угаждат — каза тя. — Намерих одеалото в един шкаф в гардероба за палта. Вярвам, че съпругът ми е бил свикнал с уютна дрямка след обяд. Обикновено не можех да се свържа с него преди три часа.

Мейсън успя да се усмихне безизразно. Тя го изучаваше, докато говореше, преценяваше го внимателно.

Мейсън на свой ред я оглеждаше с очите си на адвокат, като попиваше спретнатите дрехи, големите, изразителни очи, пълните устни, дъгата на шията й.

Внезапно тя каза:

— Колко лицемерна трябва да бъда с вас, Мейсън?

— Защо не бъдете просто себе си?

Тя се засмя нервно.

— Вие ме огледахте с един поглед, след което отвърнахте очи, като че ли ме бяхте класифицирали.

— Навик — каза Мейсън като се усмихна и се протегна към табакерата си.

— Кое е навик?

— Краткият поглед. Клиентите не обичат да бъдат наблюдавани и свидетелите понякога се смущават от продължителни директни погледи.

— Не обичате ли да смущавате свидетелите?

— Само враждебните свидетели и то само в съда.

— Доколкото разбирам аз не съм враждебен свидетел.

— Надявам се, че не.

— Можете ли да прецените хората с толкова бърз поглед?

Мейсън каза:

— Опитвам се.

— Успешно ли?

— Зависи. Адвокатът, който се занимава с много дела, трябва да отсъжда бързо. Чиновникът провъзгласява името на бъдещия съдебен заседател. Този човек става от мястото си в съдебната зала, отива, за да заеме мястото си в ложата на съдебните заседатели. Имам възможност да го наблюдавам шест-седем секунди. През тези шест-седем секунди трябва да стигнеш до бързо заключение за неговия характер, как е склонен да реагира на признание и оспорване, какъв човек е, дали е с широка душа и либерално настроен, дали е фанатик, доброжелателен или враждебен. Разбира се, имаш възможност да допълниш това първо впечатление като му зададеш няколко въпроса, но по принцип човек се стяга, когато започнеш да го разпитваш, така че вида му е малко или много само една маска. Той се опитва да ти внуши, че е интелигентен и важен. Той знае, че е в центъра на вниманието и естествено е склонен да дава най-доброто от себе си. Опитва се да си самовнуши, че е доста добър съдия. Най-добрата ти възможност да го прецениш е докато върви към ложата на съдебните заседатели.