Читать «Случаят с непорочната скитница» онлайн - страница 10

— Но, господин Мейсън, абсурдно е да се мисли, че бихте направил нещо такова срещу петдесет долара. Петстотин долара е по-приемливо.

— Не — каза Мейсън, — петдесет долара са достатъчни в случая.

Госпожа Дейл отвори портмонето си, извади празен чек и писалка:

— Може ли да ми дадете нещо за подложка?

Дела Стрийт каза:

— Оттук, моля — и настани госпожа Дейл на секретарското си бюро.

Госпожа Дейл попълни бланката с писалка, Втора Национална Банка на механиците в Индианаполис, написа чека на името на Пери Мейсън за сумата от сто и петдесет долара и след като го подписа със стабилна ръка, написа на гърба: „Платено за извършени услуги на моята дъщеря Вероника Дейл.“

— Ето — каза тя, като попи чека. — Мисля, че това вече е достатъчно. Така е по-добре. Съвестта ми не би ми позволила да се примиря с такса от петдесет долара. Петдесет долара на Пери Мейсън? Глупости!

Тя наведе глава на една страна и погледна чека, след това кимна и го подаде на Дела Стрийт.

Дела Стрийт подаде безмълвно чека на Пери Мейсън.

— Мога ли да ви помоля за квитанция? — попита госпожа Дейл.

— Чекът ще ви послужи за квитанция, както сте го написала — каза Мейсън.

— Но мисля, че е по-делово да получа квитанция. Наистина предпочитам…

Мейсън каза на Дела Стрийт:

— Напиши квитанция, Дела. Напиши, че сме получили чек от Втора Национална банка на механиците за сумата от сто и петдесет долара и че когато този чек бъде платен, той ще съставлява пълното заплащане за услугите, извършени на Вероника Дейл до момента.

Дела Стрийт кимна, постави две квитанции с индиго на пишещата машина и току-що беше започнала да печата, когато телефонът на бюрото й звънна.

Тя го вдигна и каза:

— Здравейте — слуша известно време, намуси се, погледна колебливо Пери Мейсън, след това госпожа Дейл. Каза на телефона:

— Не е възможно точно в момента. Ще ви се обадим след малко. Да, само след момент… Да, след съвсем малко. — Тя свали слушалката, надраска някаква бележка, след което напечата квитанцията.

Когато подаде квитанцията на Мейсън, бележката върху нея гласеше: „Адисън се обади, че трябва да ви види веднага. Беше доста разстроен.“

Мейсън кимна, смачка бележката, хвърли я в кошчето за боклук, подписа квитанцията и я подаде на госпожа Дейл.

— Мисля, че всичко е наред — каза той, — и се страхувам, че трябва да ви помоля да ме извините. Ужасно съм зает и трябва да се обадя на един клиент.

— О, разбирам — каза тя и се изправи на крака. — Много ви благодаря, господин Мейсън.

— Най-добре оставете адреса си при…

— О, но аз вече го сторих. Дадох го на вашата телефонистка.

— Добре, благодаря — каза Мейсън и се изправи.

— И няма да споменавате на никого за моето посещение, нали?

— И на Вероника ли?

— За Бога, не. Не искам това момиче да разбере, че съм била в града. Ако разбере — е, разбирате нали, че би си помислила, че я шпионирам. Тя е много докачлива.

— Да предположим — каза Мейсън, — че Вероника дойде и пожелае да ми плати?

Госпожа Дейл помисли върху това за момент, след това каза: