Читать «Гняв» онлайн - страница 4

Като внимаваше да не застава на пътя им, той поведе жребеца си назад, към Хенри.

— Хванаха го — извика Хенри. В гласа му не звучеше възторжено злорадство. — Виж, те убиват Ричард.

Единствен оцелял от всичките си рицари, Ричард се изправи сам срещу противника. Рицарите заобиколиха краля на Йорк и с вдигнати мечове се втурнаха да го съсекат. Той се бранеше и сам отвръщаше със силни и яростни удари. Без да може да си обясни защо, Грифит като че ли почувства облекчение, когато той обезглави един от нападателите си. Но моментната му победа само озвери още повече враговете му и те плътно затвориха кръга около него, като сечаха с мечовете си, мушкаха с алебардите си, размазваха с боздуганите си.

В един последен опит да се освободи, или по-скоро да умре достойно, Ричард заби шпори в хълбоците на коня си и опъна юздите. Жребецът изцвили и се изправи на задни крака. Разсече въздуха с ударите на копитата си и събори двама рицари от седлата им. Единият от тях прониза коня с меча си и благородното животно рухна с алена рана върху млечнобялата си гръд.

Ричард също рухна сред отломките на доспехите си. Рицарите отново го наобиколиха. Нагръдникът и шлемът му се отърколиха встрани от тълпата. Кръвта пръсна във въздуха като дъжд.

Добрата английска земя погълна потоци кръв. Кръвта на обикновени войни. Кръвта на рицари. И кралската кръв на Ричард III.

Хенри Тюдор не можеше да откъсне очи от клането. Лицето му беше пребледняло от ужас. Той се извърна към Грифит и произнесе клетвата, с която щеше да управлява Англия.

— Ако това е начинът, но който англичаните се отнасят с детронираните си крале, кълна се в раните на Христа, че нищо, никой и никога няма да вземе трона от мен!

Първа глава

Замъкът Уентхейвън

Шропшир, Англия, 1487

Звънтенето на мечовете ехтеше в дългата галерия на новопостроената централна кула на замъка. Грифит от рода Пауъл изкриви лице от отвращение.

— Дуел? — обърна се той към своя домакин. — Вие ме доведохте тук, за да гледам битка?

Сребристата коса на Уентхейвън беше гладко вчесана назад, а чертите на лицето му издаваха благородна кръв. Цяла купчина дребни спаниели¹ джафкаха в краката му. Уентхейвън беше образец на артистичното гостоприемство, когато отвърна.

— Опитвам се да изпълня молбата ти.

Гръмогласен смях и престорено уплашени викове оглушиха Грифит, когато дуелиращите си запробиваха път с рамене през външния кръг на публиката.

— Няма уважение към войната в тази страна — каза Грифит. — В Уелс се бием до смърт, стиснали в ръка тежък двуостър меч и с истински противник срещу себе си. И това няма нищо общо с този така наречен спорт — дуела.

С присъщата си изисканост Уентхейвън отхвърли темата за Уелс и тамошните обичаи.

— Това се практикува във Франция — каза той. — Модно е. Младежите от замъка вече се бият с повод и без повод. Бият се дори заради самото удоволствие от състезанието и аз ги насърчавам. Рапирите са леки и с изтънени върхове. Те се обучават да овладяват буйните си натури. Освен това, ако искате да разговаряте с лейди Мериън, бившата придворна дама на нашата некоронована кралица, то просто трябваше да дойдете тук.