Читать «Гняв» онлайн - страница 3
Кристина Дод
— За Хенри Рой.
Войните на Грифит изскочиха иззад билото. Лицата им бяха вкаменени и изопнати от благороден гняв като на ангели отмъстители. Те препускаха все по-бързо, набирайки скорост по наклона, устремени срещу своите противници.
Ричард добре беше подбрал своите рицари. Войните му бяха също толкова верни, колкото Грифит на Хенри. Те се биеха за Ричард III, биеха се, за да остане той на трона.
Грифит развъртя оръжието си като луд, мушкаше, парираше ударите на противниците си и сееше смърт с всяко замахване на меча си, сякаш бе забравил, че също е човек от плът и кръв. Всяка схватка завършваше със смъртта на поредния враг и пред него веднага заставаше друг. Но рицарите на Ричард, превишавайки ги много пъти по брой, поваляха войните на Хенри. Грифит се опитваше да ги спре, опитваше се поне да ги задържи, но бойците на Ричард го притискаха все повече и повече. Силата, с която побеждаваха, беше численото им превъзходство.
Много пъти се бе изправял Грифит лице в лице със смъртта, така че не му беше трудно да я познае и сега, но нямаше намерение да се предава. Не можеше. Вярата в щастливото утре на Уелс и копнежът това утре най-сетне да дойде, бяха по-силни от него.
— За Хенри Рой! — изкрещя той отново, но виковете около него заглушиха дръзкия му зов.
Знаменосецът на Хенри падна. Рицарите на Ричард заобиколиха Грифит и пътят на Ричард към Хенри беше свободен. Единственото, на което се надяваше Грифит в този миг, беше Хенри да си спомни напътствията му. Изведнъж изтрещя гръмотевица. Земята се разлюля и той се обърна, готов да посрещне следващата атака, готов да изгуби последната битка в своя живот.
В един миг новопристигналата армия сякаш се сгромоляса върху тях. С все още непотопени в кръв мечове и с пресни сили те се насочиха към центъра на битката. Армиите, които бяха изчаквали досега, не можеха повече да чакат. Те виждаха кой се бие и кой побеждава — и препускаха, за да подкрепят силните и да разгромят слабите. Грифит се намести по-удобно на седлото. Уморените му очи съзряха Хенри. Той не можеше да се доближи до него в този момент, не можеше да му помогне. Само Бог можеше да му помогне, но изглежда той сега беше твърде далеч.
Грифит вдигна изморено алебардата и щита не защото мислеше, че може да се измъкне жив, а защото да се предаде беше чуждо на природата му. Но атакуващите рицари го подминаха и той с разтуптяно от вълнение сърце осъзна — те идваха в помощ на Хенри. По същите причини, в името на доброто на страната и законното право на Хенри, те атакуваха Ричард и неговите войни и ги громяха.
Пристигналите с пресни сили рицари като че ли вършеха всичко това за удоволствие. Те се смееха гръмогласно, когато поразяваха войните на Ричард, смееха се и когато убиваха конете им.
Като бесни са, помисли Грифит.
