Читать «Гняв» онлайн - страница 24

— Толкова талантливо го правиш.

— Не го правя! — извика Харботъл.

Уентхейвън разбра, че се налага да бъде малко по-деликатен, ако иска да се справи с този младеж. Природата беше надарила Харботъл с такава мъжествена красота, че го беше разглезила. Да побеждава в битка за него се бе превърнало във втора природа. Освен това беше силен и проявяваше усет към боя.

А, да, Мериън бе нанесла удар и на самоувереността, и на достойнството на Харботъл, и един толкова объркан мъж като него винаги е в състояние да тръгне да търси реабилитация. Невъздържан, с гореща кръв и пълен с илюзии относно собствените си добродетели, Харботъл напомняше на Уентхейвън дете, оставено да расте на воля, без никаква чужда опека. Той беше жизнен и стихиен, но ако попаднеше в ръцете на добър учител, би могъл да бъде обучен добре.

Разбира се Уентхейвън обучаваше расови мъже, но принципът за всички беше един и същ. Разсичайки въздуха със сабята си по посока на Харботъл, той каза.

— Налей си вино. Това е най-доброто от моите изби.

— Не можеш да ме подкупваш като дете — възпротиви се Харботъл, но си наля вино и отпи. Лицето му светна. — Добро е.

— Естествено. Сега седни!

Харботъл отново се намръщи и отсече.

— Не!

Сабята на Уентхейвън изсвистя във въздуха и той опря върха й в гърдите на Харботъл.

— Седни, ако обичаш.

Подчинявайки се като добро куче, Харботъл проследи с печалните си сини очи Уентхейвън, докато той си наливаше вино в един бокал, и седна на стола срещу него.

— Аз виждам нещата по този начин — каза Уентхейвън. — Не съм използвал съвсем удачно твоите дарби. Веднага трябваше да забележа, че си прекалено изтънчен за нещо толкова недостойно, като слухтенето и събирането на сведения.

— Така е — Хартботъл отпи.

Уентхейвън махна с ръка на жената, която се спотайваше до леглото да напълни отново чашата на госта и тя донесе кана с вино.

— Да, наистина — Уентхейвън надигна чашата, но само потопи устни във виното. — Днес ти доказа, че силата ти е в твоята сабя.

Харботъл се надигна и когато извика, гласът му преливаше от негодувание.

— Няма да позволя да ми се подиграваш.

Уентхейвън вдигна вежди.

— Кой се подиграва? Вложих в думите си значението само на най-искрен комплимент — той усети колебанието в младия мъж и отново му посочи стола със сабята си. — Седни!

Този път Харботъл седна почти без съпротива. Вече влязъл в ролята на доволен от слугата си господар, Уентхейвън каза.

— Когато те насърчих да се дуелираш с лейди Мериън, трябваше да те предупредя за нейната лукавост. За всички беше ясно, че отстъпваш, защото е жена, а когато и тя разбра това, веднага се възползва от положението.

Харботъл отпусна стиснатите си пълни устни.

— Наистина ли?

— У никого не остана и следа от съмнение по този въпрос. Навсякъде се говори за майсторската ти сабя.

— Добър съм. Страшно съм добър. Със сабята си изкарвам прехраната и се обзалагам, че ти си знаел това.