Читать «Гняв» онлайн - страница 215

— Знам.

— Без да съм негова рождена майка, защото майка му никога…

Той я прекъсна.

— Изискваш от себе си прекалено много.

— Не е прекалено — промълви тя и избърса очите си.

— Моята майка ми е казвала, че единствената майка, която винаги постъпва правилно, е тази, която няма свое дете.

Той искаше тя да се усмихне. И тя наистина се усмихна, но усмивката й беше нещастна. Ъгълчетата на устните й потръпваха и тя трябваше да навлажни устни, преди да каже.

— Баща ми почти никога не е постъпвал правилно.

— Може би е правил най-доброто, на което е способен, ръководейки се от разбиранията си — предположи Грифит. — Може би това е било всичко, което той е знаел как да направи.

Мериън се съгласи, защото си спомни кроежите и плановете, които бе правила за Лайънъл.

— Може би всички постъпваме така.

— Тези хора, които живееха при баща ти… аз тъкмо идвах, когато си заминаваха…

Мериън унило се изсмя. Чудеше се какво ли си мисли той за поголовното ограбване на замъка.

— … казаха, че Уентхейвън паднал от кулата.

— Казали са истината — тя погали гривата на коня. — Опита се да ме убие, но разбра, че не може — тя стисна здраво в шепа грубите косми и добави. — Но Сесил можеше.

За миг той сякаш онемя, но след това я попита, като с мъка изговаряше думите.

— Сесил? Ти… имаш предвид Сесил…

— И тя се оказа не по-малка глупачка от мен — Мериън отново погали коня, припомняйки си искрената скръб на Сесил над мъртвото тяло на Уентхейвън. — Но в утробата си тя носи дете от Уентхейвън, мой брат или сестра. Тя е бременна и нещастна.

— А след като се роди детето?

Мериън вдигна рамене.

— Предполагам, че пак ще се забърка в някаква каша.

Грифит спря на склона над реката и се загледа в извиващата се тясна ивица вода. Там сякаш търсеше отговора на някаква дилема, защото, когато се плъзна от седлото, той вдигна лице към нея и я попита е пакостлива усмивка.

— Би ли я дала на Долан?

Тя се подпря на раменете му и се вгледа в очите му.

— На Долан? — повтори бавно тя.

— Да — широко се ухили той, — на Долан.

Тя си представи за миг проклетия стар моряк и изисканата, претенциозна Сесил и неудържимо се разсмя.

— Кого от двамата искаме да накажем?

Той също се засмя и я притегли в прегръдката си.

— Те са си лика-прилика.

Усмивката му се стопи пред погледа й. Объркване и болка погълнаха веселието и той мъчително преглътна, преди да каже.

— Не само ти си постъпила глупаво.

— Какво имаш предвид?

Ти беше права. Хенри искаше да погуби Лайънъл.

Желаеше я от цялото си сърце. Копнееше за тялото й, но не можеше да я остави да вини единствено себе си, когато и той беше виновен наравно с нея. Изпита болка, когато се отдръпна, заболя го от едва сдържаното желание да я грабне в прегръдките си и да я обича… за цял живот. Болката роди ярост и той избухна.

— По дяволите! Но как можа Хенри да ме измами толкова ловко?

— Ти си мъж — тя вдигна рамене, като че ли този факт обясняваше всичко. — Мъжете като теб мислят само за чест и справедливост. Никога не се замислят за чувствата. Хенри можеше да бъде добър и справедлив към Лайънъл, но само ако не го беше видял. Когато погледна личицето му, той виждаше пред себе си единствено Ричард III.