Читать «Гняв» онлайн - страница 216

Грифит се съгласи.

— Това е вярно.

— Не крал Ричард III, когото Хенри победи и който се би и умря за короната. Може би този Ричард Хенри би могъл да разбере и дори да му прости. Не, когато Хенри погледна Лайънъл, той видя онзи Ричард, който е озлочестил съпругата му. Него Хенри не можеше да понася.

Жестокото чувство на ограбен собственик беше завладяло Хенри, но Грифит разбираше чувствата му, което беше още по-лошо. Защото той някога бе изпитвал същите чувства — когато мислеше, че Лайънъл е син на Мериън и тя е била озлочестена от Ричард. С плътен, дрезгав глас той помоли.

— Кажи ми сега. Тук сме в безопасност. Къде криеш доказателството за брака?

— Изгорих го.

Той я пусна и залитна.

— Но ти каза на краля…

— Че е на сигурно място. Не съм излъгала.

— Ти каза… ти каза, че никога няма да го унищожиш. Нали го пазеше за Лайънъл. Каза, че това доказва неговия произход.

В очите й бликнаха сълзи и тя сведе поглед.

Той нежно пое ръцете й в своите и ги обърна с дланите нагоре. Пришките по палеца й се бяха подули, мехурчетата се бяха пукнали, за да оставят завинаги отпечатък върху плътта. Показалеца и средния пръст бяха с опъната и лъскава кожа, почти синьо-черни, а ръката й беше възпалена и гореше.

Тя беше изгорила пергамента в стремежа си да постъпи правилно, защото той сурово бе разкрил същността на нейните амбиции и тя се срамуваше от тях. Сега беше негов ред да се засрами — за грешната си преценка по отношение на Хенри и за суровостта, с която беше преценил Мериън.

— Знам рецептата на майка ми против изгаряне — той докосна наранената ръка и тя потръпна. — Мога веднага да събера билки и…

Не това искаше да каже той, разбира се. Трудно му беше да говори, не намираше подходящите думи, но трябваше да опита да поправи грешките.

— Исках да се откажеш от преследването на тази мечта, защото бях сигурен, че тя не е по силите ти. Вярвах, че моята чест е много по-важна от твоята. Ти ми доказа, че не съм бил прав — и за твоята сила, и за твоята чест. Разбирам — той пусна ръката й. — Наистина разбирам. Ти искаше Лайънъл да бъде крал на Англия. Искаше да бъдеш до него и да делиш с него гордостта. Добре, аз… изпитвам същите чувства към теб.

— Към мен?

Лицето му пламна и той тръгна към реката.

— Аз улових соколица. Малко мъже могат да се похвалят с подобен улов.

— Соколица? — тя развълнувана го последва. — Мен ли имаш предвид?

— Дива и свободна, която се рее високо в небето и ме извисява заедно със себе си. Искаш ли да се разходим? Сега имаме време. Няма кого да спасяваме, няма с кого да се бием…

Здравата й ръка се плъзна под лакътя му.

— Искам.

Грифит посочи към малката горичка нагоре по реката.

— Хайде да отидем там. Като че ли е подходящо място за среща с феите.

Тя го погледна и той видя вълнението в очите й.

— Много искам да отидем там — каза Мериън, — а ти да ми разкажеш за соколицата.

Това, което в началото беше смутило неговата птица, сега я примами и дори тя го разбра. Те се отправиха към горичката.