Читать «Още един глупак» онлайн - страница 20

Чувствах се доста напрегнат, питах се дали Рея ще закъснее пак и как ли изглежда Одет.

Питах се и дали ще имат кураж да продължат цялата работа, след като им кажа какво съм намислил.

Малко след девет чух шум и като се обърнах бързо наляво, видях как Рея Малру изкачва трите стъпала към верандата. Беше сама.

Изправих се.

— Добър вечер, мистър Барбър — каза тя и тръгна към един от шезлонгите.

— Хайде да влезем вътре — рекох аз. — Ей сега мина един човек. Не бива да ни виждат заедно. — Отворих вратата на бунгалото и светнах лампата. — Къде е дъщеря ви?

Тя ме последва вътре и затвори вратата след себе си.

— Сигурно ще дойде — каза с безразличие. Седна на един шезлонг. Носеше светлосиня рокля без ръкави. Стройните й крака бяха голи, обути с ниски сандали. Тя свали кърпата от главата си и с бързо движение разпусна дългите си самуреночерни боядисани коси. Беше със зелените слънчеви очила и не ги свали.

— Няма да се заема с тази работа, докато не говоря с нея — казах аз. — Искам да съм сигурен, че знае за отвличането и е съгласна.

Рея ме погледна гневно.

— Разбира се, че е съгласна — каза рязко. — Какво си мислите?

— Искам да го чуя от нейните уста — отвърнах аз и седнах. После заговорих само заради магнетофона. — Имам причини. Вие с вашата заварена дъщеря сте съчинили план, според който тя трябва да се преструва на отвлечена. Спешно ви трябват четиристотин и петдесет хиляди долара. Единственият начин да ги измъкнете от мъжа си е, като инсценирате отвличане. Ако ви помогна, ще ми платите петдесет хиляди долара. — Млъкнах за малко. — Отвличането се наказва със смърт. Искам да съм напълно сигурен, че вашата заварена дъщеря знае какво върши.

Рея каза нетърпеливо:

— Разбира се, че знае… да не е малка.

— И сте сигурна, че мъжът ви няма да извика полиция?

Тя започна да барабани с пръсти по страничната облегалка на стола.

— Имате вроден талант да губите времето на хората — каза Рея Малру. — Вече говорихме за всичко това, нали?

Бях доволен. В случай на неприятности тя нямаше да може да отрича, че е замесена, щом имах това разговорче, записано на магнетофон.

Погледнах часовника си — беше девет и половина.

— Няма да се заема с тази работа, нито ще я обсъждам повече, докато не говоря с дъщеря ви — казах.

Рея запали цигара.

— Казах й да дойде, но тя рядко изпълнява онова, което й кажа. Не мога да я докарам насила, нали така?

Чух, че някой обикаля наблизо отвън.

— Може да е тя — казах аз. — Ще проверя.

Отворих вратата.

Едно момиче стоеше в основата на стълбите, вдигнало глава към мене. Гледахме се втренчено.

— Здрасти — каза тя и ми се усмихна.

Одет Малру беше дребна, с изящно телосложение. Носеше лек бял кашмирен пуловер и панталони с леопардов десен. Облеклото й трябваше да подчертава формите на тялото. Косите й бяха гарвановочерни — като на Нина, разделени на път по средата, и падаха небрежно на ефектни вълни. Лицето й бе сърцевидно, бледо. Можеше да бъде на всяка възраст между шестнайсет и двайсет и пет години. Очите и бяха сиво-зелени. Носът — малък и тънък. Устата й представляваше небрежно изрисувано яркочервено петно. Тя бе олицетворение на покварената младеж. Точно такива момичета можете да видите във всеки съд за малолетни — предизвикателни, непокорни, отчаяни, сексуално разпуснати, стигнали до задънена улица — цяла армия на погубената младост.