Читать «Още един глупак» онлайн - страница 18

— Много обича дъщеря си — каза тя тихо. — Затова лесно ще се уплаши.

— А после какво ще правя?

— Ще се разберете с него как да ви даде парите. Ще ги приберете, ще вземете своя дял и ще ми дадете останалото.

— На вас и на дъщеря ви, разбира се.

Тя помълча, преди да каже:

— Да, разбира се.

— Изглежда много просто. Има опасност да се окаже, че не познавате съпруга си толкова добре, колкото си мислите. Може и да не се изплаши лесно. Може да извика полицията. Човек, натрупал такова състояние, не е вчерашен. Помислихте ли за това?

— Казах ви: аз мога да се оправя с него. — Тя дръпна дълбоко от цигарата и огънчето освети лъскавите й червени устни. — Той е болен. Преди две-три години това нямаше да е възможно. Един тежко болен човек няма много сили да се съпротивлява, когато негов близък е в опасност.

Изпитах неприятно чувство, като си представих, че ако беше рекъл бог, тази жена можеше да бъде моя съпруга.

— Вие знаете най-добре.

Отново настъпи пауза. Усещах цялата й враждебност, докато ме гледаше втренчено в мрака.

— Е? Ще го направите ли?

Отново се сетих за петдесетте хиляди долара. Тази работа с бързане не ставаше, трябваше да се обмисли, да се разработи подробен план, тогава можеше и да излезе нещо.

— Искам да си помисля — рекох аз. — Утре ще ви кажа какво съм решил. Защо не ми се обадите тук утре?

— Не можете ли сега да ми отговорите: да или не?

— Искам да си помисля. Утре ще ви дам твърд отговор.

Тя се изправи. Отвори чантичката си, извади малка пачка банкноти и я пусна на масичката между нас.

— Това е за бунгалото и за всички други разходи. Ще ви се обадя утре.

Отиде си така тихо, както бе дошла, изчезна в мрака като призрак.

Взех парите от масата. Бяха десет банкноти от по десет долара. Повъртях ги в ръцете си, като ги умножавах наум по петстотин.

Беше десет и десет. Имах поне още два часа на разположение, преди да се върна вкъщи. Седях на лунната светлина, гледах морето и размишлявах върху нейното предложение. Огледах го от всички страни — особено риска, с който бе свързано.

Малко след полунощ взех решение. Не беше лесно да го направя, но бях замаян от парите, които ми предлагаше. С тази сума ние с Нина можехме да започнем нов живот.

Аз щях да диктувам условията, само аз, и тогава щях да се съглася.

На следващата сутрин отидох рано в бунгалото. Казах на Бил Холдън, че ще остана най-малко още един ден, може и повече, и му платих за два дни.

Седях навън на слънце, докато наближи единайсет, после влязох и се настаних до телефона. Точно в единайсет иззвъня. Вдигнах слушалката.

— Барбър на телефона — казах аз.

— Да или не?

— Да, но имам някои условия. Искам да говоря с вас и с другата страна. Елате двете довечера в девет.

Не й оставих време да ми противоречи. Затворих телефона. Исках да разбере, че инициативата е вече в мои ръце и че така ще бъде отсега нататък.

Телефонът иззвъня, но аз не отговорих. Излязох навън и затворих вратата.

Продължаваше да звъни, когато тръгнах към мястото, където бях паркирал пакарда.

II

Малко след шест бях отново в бунгалото Бях взел от къщи някои неща. Имах късмет, че Нина я нямаше, иначе щеше да пита защо ми трябва дългото парче електрически шнур, кутията с инструментите и магнетофонът, който бях купил, когато работех за „Хералд“ и който тя беше пазила толкова дълго време.