Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 6

Анджей Сапковски

— Да, длъжница съм ти — повтори тя през стиснатите си зъби. — Наистина, аз съм обесница, свалена от въжето. Явно докато съм жива, няма да мога да платя този дълг.

— Всеки има някакъв дълг — каза Еитне. — Такъв е животът, Мария Баринг. Дългове и кредити, задължения, благодарност, разплащания… Да направиш нещо за някого. А може би за себе си? Нали всъщност винаги се разплащаме със себе си, а не с някой друг. Във всеки от нас се крие едновременно и кредитор, и длъжник. Важното е да уредим тази сметка със себе си. Идваме на този свят като частица от дадения ни живот, а после през цялото време се мъчим да си платим дълговете. Към себе си. За да можем в края на краищата да се издължим.

— Близък ли ти е този човек, госпожо Еитне? Този… вещер?

— Близък ми е. Макар и самият той да не го знае. Връщай се в Кол Серай, Мария Баринг. Отиди при него. И направи онова, което той ще те помоли.

* * *

В котловината изпращя храст, изпука клонче. Разнесе се високото и гневно „чек-чек“ на сврака, сипките излетяха, мярнаха се белите им пера. Милва затаи дъх. Най-накрая.

— Чек-чек — обади се свраката. — Чек-чек-чек.

Отново изпука клонка.

Милва намести стария, излъскан до блясък десен нараменник, и мушна китката си в прикрепената към грифа на лъка примка. Извади една стрела от плоския колчан на бедрото си. Машинално, по навик, провери острието и перата. Купуваше стрелите от пазарите — като избираше средно една от десет предложения, — но слагаше перата сама. Повечето достъпни за продажба готови стрели имаха прекалено къс балансьор, разположен по оста на стрелата, а Милва използваше само стрели със спираловидни балансьори, не по-къси от пет цала.

Тя сложи стрелата върху тетивата и се прицели към изхода на котловината, към зеленеещата се между стъблата част от берберис, отрупана с червени плодчета.

Сипките кацнаха не много надалеч и възобновиха пеенето си. „Ела, козичке — помисли си Милва, докато вдигаше лъка и опъваше тетивата. — Ела. Готова съм.“

Но сърните продължиха нататък по дерето, към блатата и изворите, захранващи вливащите се в Лента ручеи. От котловината излезе козле. Красиво козле, на вид тежко над четирийсет фунта. То вдигна глава, наостри уши, после се обърна към храстите и отхапа клонка с листа.

Беше застанало в удобна позиция — със задната си част към нея. Ако не беше стъблото, засланящо мишената, Милва щеше да стреля, без да се замисля. Дори и да попаднеше в корема му изотзад, стрелата щеше да го пробие и да се добере до сърцето, черния или белия дроб. При попадение в бедрото би разкъсала някоя артерия и животното скоро би се строполило на земята. Милва чакаше, без да отпуска тетивата.